— Седнал си до един от най-запалените патриоти на Джорджия. Все едно да хвалиш Андрю Джаксън пред индианци.
— О… — Хърли осъзна грешката си. — Не исках да обидя никого. Някоя вечер можем да обсъдим тази тема на по бира. Шърман е бил негодник. А пък Лий и Джаксън са гениални стратези, не може да се отрече. — Реши да смени темата: — Добре. Ходили ли сте на лов за патици?
— Да.
— Защо използваме кучета?
— За да подплашат птиците да излетят.
— Точно така. През последните десет години арабите доста успешно ни убягваха, докато се занимавахме с проблемите в Латинска Америка и се опитвахме да не дразним ония малоумници на Капитолия. Нали ви казах за агента ни, който беше отвлечен в Бейрут преди няколко месеца… Е, това не е първият такъв случай. През осемдесетте политиката ни много се смекчи и позволихме на тези мръсници да се измъкнат безнаказано с много престъпления. — Погледна лицето на Рап в огледалото и продължи: — През април осемдесет и трета взривяват посолството ни… шейсет и трима убити. ЦРУ загуби осем от най-способните си служители, включително директора за Близкия изток и началника на местната централа.
Хърли премълча факта, че същия ден е бил в града. Че можеше и той да е сред жертвите. Премълча също, че сред загиналите бе бащата на Кенеди. Не беше сега моментът да влиза в такива лични подробности. Ако тя искаше да им каже, можеше да го направи някой ден.
— Как постъпихме ние? Изпратихме морски пехотинци. През октомври осемдесет и трета срещу американските и френските части бяха извършени два атентата със заредени с експлозив камиони. Двеста деветдесет и девет души загинаха, защото няколко тъпоумни дипломати подлъгаха командването, че вземането на прекалено строги охранителни мерки можело да се изтълкува грешно. Забележете, че нито един от тези дилетанти не беше прекарал дори един ден в онзи проклет град. Как реагирахме след удара над базите ни? Казахме, че няма да си тръгнем, пуснахме няколко бомби и си тръгнахме.
Хърли изпсува.
— Така мръсниците си въобразиха, че могат да ни разиграват като маймуни. През март осемдесет и четвърта отвлякоха новия началник на ливанската ни централа, стария ми приятел Бил Бъкли. Беше ветеран от Корея и Виетнам. Прекрасен човек. — Хърли тъжно се загледа през прозореца за момент. — Измъчвали са го близо година и половина. Изпратиха го в Техеран. Бяха записали всичко. Гледах някои откъси.
Той поклати глава, за да прогони мрачните мисли.
— Изстискали са всяка капчица информация от него, после го продадоха на руснаците или друг, който е имал интерес. Бил знаеше много неща. Информацията, която получиха от него, им позволи да ни нанесат тежки поражения. Не мога да ви опиша колко нощи не съм мигнал да умувам по какъв начин да се справя със ситуацията. Използваха един така наречен „експерт“. Азиз ал-Абуб, член на „Хизбула“, психиатър по образование. Обучен от руснаците в Университета за дружба между народите. От имената, които измислят тия негодници, направо ми се драйфа. Ал-Абуб го напомпал с наркотици, подложил го на какви ли не изтезания. Говори се, че имал двама помощници. Превърнали разпита в истински научен експеримент. Накрая сърцето на Бил не издържало, но преди това успели да се доберат до някои от най-строго пазените ни тайни.
— Един по един агентите ни започнаха да изчезват. Информатори на високи постове из целия регион и не само. Какво направихме ние? Не си мръднахме пръста! Това още повече ги окуражи. Кадафи, тоя шарлатанин, нареди да взривят онази дискотека в Берлин. Тогава най-сетне решихме да му пуснем няколко бомби. За съжаление не особено точно. После, през юли осемдесет и осма, на самонадеяния капитан на „Венсен“ му идва гениалната идея да преследва пластмасови катери за по десет хиляди долара с ракетоносач „Егида“ за половин милиард в Ормузкия проток.
Хърли спря и затвори очи, сякаш още не можеше да повярва, че това фиаско наистина се е случило. Рап довърши вместо него:
— Полет 655 на иранските авиолинии. Двеста и деветдесет цивилни загиват.
— Да. — Старият шпионин осъзна, че покрай смъртта на приятелката си в атентата над Локърби по-късно същата година Рап вероятно е добре запознат с този случай. — Срамно петно в нашата история. Каквото и да разправят някои, вината за това беше само наша. Вместо да си признаем и да покажем на иранския народ, че не се бием срещу него, ние се опитахме да отричаме. Дори стигнахме дотам, че да обвиняваме тях. Е, не че и те не са имали вина. Обаче капитанът е имал два хеликоптера, с които е можел да се справи с катерите. Силата на ракетоносача „Егида“ е в далекобойността. Не се налага да се приближаваш до врага и да използваш оръдия от Втората световна война. Ако има реална опасност, отстъпваш и изпращаш самонасочващите се ракети.