Сгради, пострадали от бомбардировките, стояли така, без никой да направи опит да ги възстанови. В същото време на запад американците, британците и французите усилено възстановявали разорената страна. Олмайер осъзнал, че комунизмът е една голяма лъжа — банда скотове вземат властта в името на народа само за да потискат този същия народ, който твърдят, че представляват. Хърли им изрецитира наизуст максимата на Олмайер, че „форма на управление, която репресира, затваря и ликвидира онези, които не са съгласни с нея, в никакъв случай не може да бъде власт на народа“.
В следвоенните години обаче, след смъртта на милиони хора, народът не искал повече да воюва. Затова Олмайер си траел и чакал. След като се дипломирал като икономист, избягал в американския сектор. Няколко години по-късно, вече като банков чиновник, случайно се запознал с един нахакан млад американец, който мразел комунистите дори повече от него. Това бил Станли Албъртъс Хърли и между тях се създало приятелство, далеч надминаващо общата им омраза към комунизма.
Когато видя стария си приятел, Олмайер заряза всякакви официалности и скочи от стола си да го приветства. Стисна дланта му с двете си ръце и започна да го хока на немски. Хърли не му остана длъжен. След кратка размяна на остроумия Олмайер погледна двамата младежи и каза на английски:
— Това ли са двамата, за които ми разправяше?
Приятелят му кимна:
— Да. Това са Майк и Пат.
— Да… сигурно — усмихна се Олмайер и им подаде ръка, без нито за секунда да повярва, че това са истинските им имена. — Не мога да ви опиша колко се вълнувам, че ви виждам. Стан ми каза, че сте двама от най-добрите, които е срещал от години.
Немецът забеляза изненадата върху лицата на двамата младежи. Той също се престори на учуден и се обърна към Хърли:
— Нещо, което не трябваше, ли казах?
Хърли не изглеждаше очарован от приказливостта на приятеля си.
— Моля да извините стария ми приятел — продължи Олмайер, като постави ръка върху рамото му. — Стан не умее да изразява възхищението и привързаността си. Така няма да му е съвестно, когато ви бие по главите.
Младите мъже се засмяха. Хърли остана сериозен.
— Моля, разполагайте се. На онази масичка има кафе, чай, сок и пресни кифли. Ако се нуждаете от още нещо, не се стеснявайте да си поискате. Със Стан имаме малко работа, но няма да продължи дълго. Съветвам ви след това всички да поспите. Ще останете за вечеря… нали?
Олмайер се обърна към приятеля си за отговор.
— Надявам се.
— Хайде, без увъртане. Задължително ще останете.
Хърли не обичаше да поема ангажименти.
— С удоволствие бих останал, но не се знае какво може да изникне през деня.
— Така е. Ще наредя да приготвят частния ми самолет, та утре сутринта да можете да отлетите за което място кажете. Но задължително ще останете за вечеря. Не приемам отказ. Имаме много да наваксваме заедно, пък и трябва да разкажа на тези момчета за нашите приключения.
— Не съм сигурен, че идеята е добра.
— Глупости.
Олмайер махна небрежно, сякаш притесненията на Хърли бяха абсолютно безпочвени. Погледна куфарчето в ръката му и попита лукаво:
— Носиш ли шифрите.
— Не… бих целия тоя път от Хамбург само за да видя грозната ти физиономия. Разбира се, че ги нося.
Германецът се разсмя сърдечно, после се обърна към Рап и Ричардс:
— Виждали ли сте някога толкова нацупен човек?
— Не — без колебание отговори Рап, докато Ричардс само поклати глава.
Когато двамата младежи отидоха в другия край, за да хапнат нещо, в стаята влязоха още двама мъже. Бяха около четирийсетгодишни и имаха вид на бизнесмени. Вероятно банкери. Четиримата с Хърли и Олмайер застанаха около масивното бюро и възрастният германец започна да дава заповеди на немски. След четирийсет минути двамата непознати излязоха, всеки с по една купчина листове.
Точно в девет получиха обаждане, че седемнайсетте сметки са източени, но това беше само началото. През следващите три часа компютрите продължиха да извършват банкови преводи. Всяка сметка се разделяше на три нови, после на още три, докато се получиха общо 153 нови влога. Парите преминаваха от едно място на друго, през офшорни сметки в Кипър, Малайзия, Хонконг и на Карибските острови. Всеки превод изяждаше по няколко процента за банкови комисиони, но на Хърли не му пукаше. Нали играеше с чужди пари. Най-важното бе да заличат максимално добре следите си. При толкова много различни законодателства и юрисдикции за разгадаването на плетеницата щяха да са необходими цяла армия адвокати и години работа. До обяд броят на сметките намаля на пет с общ баланс от 38 милиона долара.