Това беше чест, която Радих не би могъл да откаже. Така щеше да застане на предната линия в борбата срещу настъплението на християните.
Самата сграда в крайна сметка щеше да бъде разрушена. Беше наклонена към площада под пет градуса, сякаш някой по-силен вятър можеше да събори всичките й седем етажа върху улицата, но конструкцията беше от гъвкав железобетон и трябваше да я взривят, за да я сринат. От всички сгради около площада това бе може би втората най-силна позиция. За съжаление маронитите бяха заели най-добрата, на не повече от сто метра срещу тях.
Радих вече бе допуснал една грешка и Саяд обвиняваше отчасти себе си за това. Честолюбивият глупак тръгна от мизерните предградия около летището с конвой от десет автомобила и накара местните селяни да изпратят него и хората му като храбри воини на исляма, тръгнали на поход за прогонване на кръстоносците. Вместо да се промъкнат незабелязано, те нахлуха на площада, развявайки яркожълтото знаме на „Фатах“. Предпоставките за ескалация на напрежението бяха налице.
Саяд би предпочел да го избегне. Последното, което му трябваше сега, беше Швец да дойде за пленника от ЦРУ и да завари открит конфликт. Пленниците бяха дошли миналата вечер само с две коли. По най-подходящия начин. Без никакъв шум. През следващите няколко часа постепенно прехвърлиха всички хора и оборудване от улица „Хамра“. Успешно бяха преместили почти всичко и накрая, само с един жест на егоцентрична помпозност, Радих обявяваше пред целия град, че са решили да разширят периметъра си. Дори да постигнеше краткосрочните цели на Дамаск, рискуваха в града отново да настъпи хаос.
Когато излезе на покрива, Саяд си даде сметка, че така могат да го убият. Надникна зад ъгъла и огледа улицата. Сградата на маронитите беше с един етаж по-висока и от пръв поглед той успя да преброи пет глави и три дула на покрива й. Току-що му бяха докладвали, че противникът трупа торби с пясък и барикадира вратите и прозорците на първия етаж. Логично. Той също го правеше. Хубаво щеше да бъде, ако успееха да се измъкнат от тази ситуация без стрелба, защото един изстрел бе достатъчен, за да се превърне целият площад в бойно поле. Беше виждал как става. За броени минути щяха да се изстрелят хиляди куршуми. Непременно трябваше да предупреди хората си да държат оръжията си на предпазител.
Саяд намери Самир от другата страна на таванското помещение по средата на покрива. Това беше мястото с най-добра защита от огневите позиции отсреща. Самир подаде на командира си сателитния телефон, който женственият помощник на Иванов беше дал на Саяд преди заминаването му от Москва.
— Ало.
— Как вървят нещата, приятел?
Саяд се намръщи. Иванов звучеше, сякаш беше пиян, а едва беше минало обяд.
— Добре съм — отговори, като хвърли бърз поглед зад ъгъла.
Слънцето се отразяваше в нещо отсреща и той изпита ужасяващото предчувствие, че е мерник на снайпер.
— Как е положението във вашия прекрасен град?
Саяд свали телефона от ухото си и го погледна подозрително. На Иванов му ставаше нещо. Той ненавиждаше Бейрут. Сириецът въздъхна и отново вдигна апарата.
— Малко е напрегнато в момента, но ще се оправя.
— Какво има?
— Една от местните милиции се опитва да разширява позициите си. Получи се малко напрежение.
— Други мюсюлмани?
— Не — отговори Саяд, подразнен от намека.
Руснакът си умираше да се напие и да започне да го поучава. Любимата му тема беше, че мюсюлманите обичали да се избиват помежду си и спирали да го правят само когато решели да избиват евреи, християни или индуисти.
— Маронити.
— Аха… пожарът в Близкия изток не спира да тлее. Не се ли опитвате да ги унищожите вече хиляда години?
— Какво искате?
— Моята пратка — заваляно измънка Иванов, — готов ли е? Нали не си започнал да преговаряш с персийците?
— Спазвам уговорката. Кога да очаквам да го вземат? Предполагам, че ще изпратите някого.
— Да… макар че се чудя дали да не дойда лично. — Последва дълга пауза. — Ти ме покани… нали?
— О… — Саяд се изненада, че Иванов е запомнил лицемерното му предложение. — Разбира се.
— Добре. Ще дойда след три дни. Може и по-рано.
— Чудесно. Ще подготвя всичко. Сега трябва да тръгвам. Имам да свърша нещо спешно. Обадете се, ако ви трябва нещо друго.