Саяд прекъсна връзката. Огледа пустия пейзаж с надупчени от куршуми и снаряди постройки и се запита как ще посрещне Иванов в тази купчина развалини.
Когато се обърна, за да слезе по стълбите, се озова лице в лице с Имад Мугния, водача на „Ислямски джихад“. Мугния, който и без това трудно се владее, изглеждаше, сякаш е готов да убие някого.
— Имад, какво има?
Мугния погледна към стълбите и даде знак на телохранителите си да ги оставят насаме.
— С кого говореше? — попита, като посочи телефона.
— С Иванов.
— Какво искаше?
— Да ме обиди, струва ми се, но не се хванах.
— Нещо друго?
— Щеше да изпрати свой човек да вземе шпионина, но сега е решил да дойде лично.
— Просто така е решил, а?
— Да — отговори Саяд, който вече се питаше какво означават всичките тези въпроси. — Какво е станало?
Другият се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и понижи глас:
— Банковите ми сметки… в Швейцария… празни са.
— Как така празни?
— Празни… източени… няма нищо в тях.
Саяд беше сигурен, че е станала грешка.
— Не е възможно.
— Проверих три пъти. И не са само сметките на „Ислямски джихад“. Личната ми сметка, с чиято помощ създадох организацията, също е празна.
Думите на Мугния звучаха като обвинение.
— Не може да бъде. Сигурно има грешка. Обажда ли се в Хамбург?
Мугния кимна:
— Братовчед ми звъня шест пъти.
— Свързал ли се е с Дорфман?
Мугния поклати глава:
— Дорфман е мъртъв.
— Какво?
— Снощи са го убили в дома му.
Коленете на Саяд се подкосиха. Той лично бе препоръчал Дорфман на Мугния и останалите.
— Ти беше единственият сред нас, който познаваше банкера. Уверяваше ни, че никога няма да съжаляваме, че сме вложили парите си при него.
Саяд усети накъде върви работата. Търсеха си виновник и той беше най-удобният.
— Сигурен ли си, че е мъртъв?
— Толкова сигурен, колкото мога да бъда, докато стоя тук.
Не му харесваше как го гледа водачът на „Ислямски джихад“.
— Ще изясним какво е станало. Уверявам те, че нямам нищо общо с това. Ела с мен. — Искаше да слязат по-бързо от покрива, преди Мугния да реши да го хвърли от горе. — Ще отидем в моята банка тук, в града. Сигурен съм, че има грешка. Аз също имах пари при него.
— Кажи ми пак… откъде познаваше Дорфман?
Саяд вече бе стигнал до първата площадка на стълбите. Той се закова на място и погледна Мугния.
— Иванов ни запозна преди шест години.
— И той току-що ти се обади, без да спомене нищо за това?
— Нито дума.
— Проклети руснаци… това е тяхна работа!
37.
Рап и Ричардс пропуснаха най-вълнуващата част. След прехвърлянето през няколко часови пояса и няколкото безсънни нощи и двамата приеха поканата на Олмайер да поспят. Рап събра сили само колкото да съблече костюма и да дръпне завивките. Дори не направи опит да си измие зъбите. Просна се по очи в голямото легло и тутакси заспа. Понякога му се случваше. Просто лягаше, затваряше очи и „лека нощ, Мич“. Единственият проблем идваше, когато се събудеше. Като лежеше по корем, кръвта от синусите се събираше около очите му.
Лежеше с ръце, свити под тялото. Отвори едното си око и се замисли за вечно допълващите се противоположности — животът и смъртта. Почуди се дали е нормално да мисли за това толкова много и дали не трябва да каже на Люис при следващата им среща. Ако имаха следваща среща, разбира се. Тази мисъл го накара да се усмихне. Не можеше да разбере защо мисълта, че някой иска да го убие, толкова го забавлява. Може би защото който и да беше бъдещият му убиец, той нямаше да има никаква представа каква е неговата битка. Рап не беше споделял мислите си с никого, дори с Люис и Кенеди, но този занаят му се удаваше и той постоянно се усъвършенстваше.
Едва двайсет и три годишен, той вече познаваше смъртта отблизо. Първо баща му, после Мери. А преди по-малко от седмица бе погледнал в очите човека, когото смяташе да убие, и дръпна спусъка. И когато гледаше как животът напуска лицето на жертвата, не изпита нищо. Нито вина, нито жал, нито безпокойство. Бе обхванат от абсолютно спокойствие. Накрая, снощи, странното проникване в дома на Дорфман. Когато кандидатстваше като доброволец при Кенеди, не си представяше, че ще върши такива неща. Хиляди пъти бе сънувал убийства като това на Шариф, но никога не си беше представял, че ще застреля в главата някого, който прегръща любимия си пудел.