Оттогава бяха минали четири години. Може би точно това се случваше сега. Времето наистина лекуваше. А може би беше заради Шариф и Дорфман. Може би това, че бе запратил телата им в бездънната яма на съзнанието си, му помагаше да преодолее болката. Или просто красотата на Грета бе толкова ослепителна, че го накара да забрави за миг миналото. Не, не можеше това да е причината. Поне не единствената. През последните няколко години беше срещал достатъчно красиви жени и никоя от тях не го бе поразила така.
Рап върза вратовръзката си пред огледалото и реши да не мисли повече за това. Нека си остане загадка. Може би всички причини, за които се сещаше, бяха верни, може би само някои. Какво значение имаше? Той почувства нещо, което не беше изпитвал от години и не беше сигурен, че ще изпита отново. Моментна симпатия или любов от пръв поглед, нямаше представа какво. Не искаше да повярва, че е било второто. По-скоро чист нагон. Това бе нормално за двама млади, пълни със сексуална енергия. Имаше ли шанс да е изпитала същото? Рап си спомни погледа й, когато го оглеждаше.
Погледна отражението си и попита на глас:
— Какво значение има? Утре си тръгвам. Отивам на сафари.
След тези думи стегна възела и реши да се наслаждава на вечерта. Да забрави вчера и утре, болката и задълженията и просто да се опита да живее като нормален човек поне за една нощ.
38.
Иванов остави слушалката и посегна към чашата с водка. Части от секундата, преди да я достигне, тя внезапно изчезна от полезрението му. Пръстите му се затвориха във въздуха. Той примигна няколко пъти; погледна нагоре и видя чашата в ръката на Швец.
— Моя — успя да изпелтечи.
На Швец му идеше да отбележи, че когато се напие, говори като дете, но в момента нищо нямаше да спечели с това.
— Какво каза Саяд?
— Не знае нищо.
— Сигурен ли сте?
Швец съжали, че не е подслушвал разговора. Когато шефът изпаднеше в това състояние, не можеше да му се има никакво доверие.
— За какво трябва да съм сигурен? — Иванов се облегна назад във високото кожено кресло. — Тоя камилар не е достатъчно хитър, за да ни окраде.
В този момент нищо не би могло да достави по-голямо удоволствие на Швец от това, да каже на впиянчения си началник, че Саяд е много по-умен от него, но го беше виждал да застрелва човек за такава обида, затова попита:
— Да отида ли в Хамбург?
— Не. Трябваш ми тук. Изпрати Павел.
„Е, това вече е идиотско“ — помисли си Швец. Павел Сокол се справяше добре с числата и балансите, но във всичко друго се държеше като умствено изостанал. Никаква полза нямаше да има, ако го пратят в Хамбург.
— Трябва ни информация — изтъкна Швец — и ако седим тук, нищо няма да постигнем. Изпращането на Павел само ще доведе до допълнително объркване. Вие няма да позволите да обсъждам проблемите ни с друг освен с вас и Павел, затова ще ни бъде много трудно да се доберем до тази информация.
— Ама ти ми трябваш тук!
— След няколко дни няма да има „тук“. Разчуе ли се, че парите са изчезнали, телефоните ще започнат да звънят. Рано или късно проблемът ще стигне до горния етаж или по-лошо, до другия край на града, а случи ли се това, влакът ви ще дерайлира.
— Нашият! Нашият влак ще дерайлира — почти изкрещя Иванов. — Не забравяй, че твоят вагон е закачен за моя локомотив.
— Повярвайте ми, нито за минута не съм го забравил.
— Винаги съм се отнасял добре към теб.
— Да, така е — неохотно призна Швец.
— И занапред смятам да се грижа за теб. Сега просто трябва да разберем какво става.
— Спешно ни трябват пари — напомни Швец, който се опитваше да накара шефа си да осъзнае същината на проблема. — Информацията може да ни помогне да открием парите, но няма да се доберем до такава, ако киснем в Москва.