— Помниш ли… „Най-хубаво е у дома. Върви по пътя с жълтите павета“. Винаги съм мислила, че Леля Ем на Дороти е въплъщение на уютната леля. Заповядай — подаде му Шелби чашата.
— Благодаря. — Нейният избор на имена за домашните й любимци му напомни, че тя съвсем не бе от типа жени, които винаги бе разбирал. — Откога живееш тук?
— М-м-м, от около три години. — Шелби се тръшна на дивана, вдигна крака и седна като индианец. На ниската масичка пред нея имаше ножица с оранжеви дръжки, един брой на „Вашинтгон пост“, отворен на хумористичната страница, една-единствена обеца с примигващи сапфири, неотворени може би от една седмица писма и поомачкан екземпляр на „Макбет“.
— Снощи не разбрах съвсем — обади се той и седна до нея. — Робърт Кембъл баща ли ти е?
— Да, познаваш ли го?
— Чувал съм за него. Бях в колежа, когато го убиха. Срещал съм се с майка ти, разбира се. Тя е много красива жена.
— Вярно е. — Шелби отпи. Уискито бе тъмно и меко. — Често съм се чудила защо никога не се е опитвала да се заеме с политика. Тя винаги е обичала този живот.
Алън го долови — много, много лекия намек за възмущение. Това бе нещо, което трябваше да проучи по-късно, реши той. Правилно подбраният момент често бе основната причина за успеха или неуспеха на което и да е начинание. — Имаш и брат, нали?
— Грант? — Погледът й за момент се плъзна към вестника. — Да, през повечето време той гледа да е извън Вашингтон. — Под прозореца зави сирена и ехото й бавно отмря. — Предпочита относителното спокойствие на Мейн. — По лицето й пробягна сянка на смях — една тайна, която заинтригува Алън. Инстинктът му подсказваше, че няма скоро да я разкрие. Разумът му напомни, че нейните тайни всъщност не го интересуват. — Във всеки случай, никой от нас не е наследил синдрома на държавния служител.
— Така ли го наричаш? — Алън се размърда. Възглавницата зад гърба му бе студена и гладка. Представи си, че по същия начин би усещал кожата й срещу своята.
— Не подхожда ли? — възрази тя. — Отдаденост на масите, преклонение пред документите. Вкус към властта.
Отново го имаше онова леко пренебрежение, примесено с презрение.
— Ти нямаш ли вкус към властта?
— Само върху собствения си живот. Не искам да се бъркам в живота на другите.
Алън започна да си играе с кожената панделка в косите й, докато я разхлаби. Може би в края на краищата бе дошъл да спори с нея. Шелби сякаш го предизвикваше да защитава онова, в което винаги бе вярвал.
— Мислиш ли, че някой от нас може да изживее живота си, без да се докосне до вълните на живота на другите?
Шелби не каза нищо, когато косата й падна свободно. Тя погъделичка врата й, напомняйки й за усещането на пръстите му на почти същото място. Откри, че бе точно толкова просто, колкото си бе представяла да седи до него, когато стройните му мускули бяха голи и на една ръка разстояние.
— Всеки сам решава дали да се отдръпне или да навлезе в тези вълни — заяви Шелби накрая. — Е, за днес толкова философстване ми стига. Ще отида да видя дали ризата ти е изсъхнала.
Надигна се да стане и Алън стисна по-здраво косата й. Тя обърна глава и видя замислените му внимателни очи, приковани към лицето й.
— Вълните между нас още не са се надигнали — промълви той тихо. — Може би е добре да започнеш да навлизаш в тях.
— Алън… — Гласът й оставаше тих и спокоен, въпреки че усети вълнение. — Вече ти казах, че между нас няма да започне нищо. Не го приемай лично — добави с лека усмивка. — Ти си много симпатичен. Просто не ме интересува.
— Така ли? — Той обви свободната си ръка около кръста й. — Пулсът ти се е ускорил.
Раздразнението й бе бързо, отразено във внезапния пламък в очите й, внезапното дръпване на брадичката й.
— Винаги съм доволна, когато мога да повдигна самочувствието на някого — забеляза Шелби спокойно. — А сега ще ти донеса ризата.
— Повдигни го още малко — предложи Алън и я привлече към себе си. Една целувка, помисли си, и щеше да му стига. Не му харесваха крещящи и прекалено агресивни жени, а тя определено бе такава. Една целувка, помисли отново, и нямаше да иска нищо друго.
Шелби не бе очаквала той да е упорит, както не бе очаквала и яростния копнеж, когато дъхът му заигра върху устните й. Бързо въздъхна от досада, с което се надяваше, че ще го вбеси. Значи сенаторът от Масачузетс искаше да си опита късмета с една свободомислеща художничка, ей така, за разнообразие. Успокои се и вдигна глава. Добре тогава, реши тя. Щеше да му даде една целувка, която да го удари в земята… После щеше да събере каквото е останало от него и да го изхвърли през вратата.
Но Алън още не докосваше устни до нейните, само я гледаше. Защо не се справяше с него, чудеше се Шелби, докато устните му бавно се приближаваха. Защо не… В този момент езикът му лениво очерта една линия над устните й и тя не бе способна повече да мисли. Не можеше да направи нищо друго, освен да затвори очи и да се отдаде на усещането.