— М-м-м. Кажи ми, Майра… — С няколко ловки движения тя закрепи фасонката към шнура. — С кого си намислила да ме сватосваш тази вечер?
— Да те сватосвам! — сбръчка нос Майра. — Колко неромантична дума!
— Извинявай. Да го кажем по друг начин. Върху кого си намислила Купидон да пусне стрелите си?
— Продължава да е неромантично, като се подсмихваш така. — Майра се загледа как Шелби завърта крушката. — Във всеки случай мисля, че би трябвало да е изненада. Ти обичаш изненадите.
— Предпочитам да ги създавам, вместо да ги получавам.
— Толкова добре те познавам. На колко години беше? На осем, доколкото си спомням, когато двамата с Грант… Изненадахте едно малко и доста влиятелно, събиране с неприятно точни карикатури на правителството.
— Беше идея на Грант — оправда се Шелби със съжаление, че не се бе сетила първа. — Татко се смя дни наред.
— Той имаше неповторимо чувство за хумор.
— Аз пък си спомням, че ти предложи на Грант две хиляди за една карикатура на външния министър.
— А този негодник не ми я продаде. Боже мили, колко ли щеше да струва сега.
— Щеше да зависи с какво име се е подписал.
— Как е Грант? От Коледа не съм го виждала.
— Същият си е — блестящ и заядлив. — Между думите й се прокрадна смях. — Пази кулата на своя маяк и своята анонимност. Мисля това лято да се промъкна там и да му досаждам две седмици.
— Такъв страхотен младеж — въздъхна Майра. — Колко губи, че така се е изолирал на онова малко парче земя.
— Той това иска — обясни Шелби. — Засега.
— Извинявайте…
Двете жени вдигнаха очи към вратата, където бе застанал млад мъж в красива униформа на куриер. Шелби погледна към кошницата на рамото му.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Госпожица Шелби Кембъл?
— Да, аз съм Шелби.
Той премести кошницата от рамото си в ръката и тръгна към нея.
— Пратка за вас, госпожице Кембъл.
— Благодаря. — Тя машинално посегна към касата да извади един долар. — От кого е?
— Вътре има картичка — отговори той и пъхна долара в джоба си. — Всичко хубаво.
Тя изигра докрай играта. Носеше й се славата, че на Коледа може да се върти двадесет минути около един подарък, преди да го отвори. В неизвестното имаше толкова възможности. Шелби наведе пакета наляво, после надясно и след това опря брадичка на ръцете си, вторачена в него.
— О, Шелби, хайде! — Майра нетърпеливо пристъпи от крак на крак. — Вдигни капака. Умирам да видя какво има вътре.
— След малко — измърмори Шелби. — Може да е… Кошница за пикник. Кой може да ми изпрати кошница за пикник? Или кученце. — Наведе ухо по-близо и се заслуша. — Много е мълчаливо като за кученце. И мирише на… — Затвори очи и дълбоко вдиша. — Интересно, кой може да ми изпрати… — Тя вдигна капака. — Ягоди!
Кошницата бе пълна с ягоди — кръгли, влажни и червени. От тях се носеше аромат, събуждащ спомени за нагрятото от слънце поле, от което са били откъснати. Шелби вдигна една, поднесе я към носа си и я опита.
— Чудесни са — реши тя. — Наистина, наистина са чудесни.
Майра си взе ягода и я отхапа почти до средата. — М-м-м. — Пъхна остатъка в устата си. — Няма ли да прочетеш картичката?
Все още държейки ягодата, Шелби взе простия бял плик и го задържа върху дланта си, сякаш измерваше теглото му. Обърна го, вдигна го срещу светлината и отново го обърна.
— Шелби!
— Ох, добре! — Скъса плика и извади картичката.
Шелби,
Те ме карат да мисля за теб.
Майра, която внимателно я наблюдаваше, видя нейната изненада, удоволствието и нещо, което не бе нито съжаление, нито тревога, а смесица от двете.
— Познавам ли го? — попита тя, когато разбра, че Шелби нямаше да й каже нищо.
— Какво? — Шелби погледна към нея невиждащо и поклати глава. — Да, предполагам, че го познаваш. — Ала пъхна картичката обратно в плика. — Майра — въздъхна тя, — струва ми се, че имам проблеми.
— Добре — усмихна се Майра доволно и кимна. — Мисля, че беше крайно време. Искаш ли да побъркам моя готвач и да добавя още едно име в списъка за днешната вечеря?
О, колко изкусително бе това. Шелби едва не се съгласи, преди да успее да се спре.
— Не. Не, струва ми се, че няма да е разумно.
— Само младите мислят, че винаги знаят кое е разумно — изсумтя Майра. — Добре тогава, до седем. — Избра си още една ягода и вдигна чантата си.- О, Шелби, и опаковай тази лампа и ми я донеси. Просто я пиши на моята сметка.
Трябваше да му се обади, помисли Шелби, когато остана сама. По дяволите, трябваше да му се обади и да му благодари.
Захапа една ягода и сокът и сладостта избухнаха в устата й — чувствен вкус, наполовина слънце, наполовина земя. Спомни си, че точно така бе избухнал и вкусът на Алън.