Шелби се засмя:
— На мен не ми трябва извинение.
— Завиждам ти.
Серина доплува до една обляна в слънце столова, която само според стандартите на Дениъл Макгрегър не би могла да се смята за достатъчно просторна и официална. Тежките яркосини завеси на високите прозорци бяха завързани с големи пискюли. Старинният килим бе на избелели сини и златисти шарки.
— Не мога да свикна с тази къща. — Шелби се насочи към един бюфет от осемнадесети век в стил Чипъндейл, за да разгледа колекция оловни съдове от Ню Инглънд.
— Аз също — отвърна Серина със смях. — Какво мислиш за вафлите?
Шелби се усмихна през рамо:
— Изпитвам много топли, приятелски чувства към вафлите.
— Знаех си, че ми харесваш — кимна Серина. — Веднага се връщам. — Тя изчезна в една странична врата.
Останала сама, Шелби разгледа един френски пейзаж, помириса свежите цветя в кристалната ваза. Двата почивни дни не биха й стигнали да види всяка стая, реши тя. И цял живот, за да разгледа всичко в тях. И въпреки това тук се чувстваше у дома си. Със семейството на Алън й бе също толкова приятно, колкото и със собствените й роднини. Би било толкова просто да се обичат, да се оженят, да имат деца… С въздишка опря чело на прозореца. Ако само можеше да е толкова просто!
— Шелби?
Шелби се изправи и се обърна. Серина я гледаше мълчаливо.
— Донесох кафе — обади се тя след моментно колебание. Не бе очаквала да види тези красиви сиви очи разтревожени. — Вафлите ей сега ще пристигнат.
— Благодаря. — Шелби седна и взе чашата с кафе. — Алън ми е казвал, че управляваш казино в Атлантик Сити.
— Да. С Джъстин сме съдружници там и в няколко други хотела. Останалите — добави тя и вдигна чашата си — са само негови. Засега.
Шелби се засмя. Серина й харесваше.
— Ти ще го убедиш, че и за тях му трябва съдружник.
— Едно по едно. През последната година и нещо се научих да се оправям с него… Особено след като загуби баса и трябваше да се ожени за мен.
— Това май не го разбрах.
— Той е комарджия, аз също. Решихме да хвърляме монета — спомни си Серина и се усмихна. — При ези печелех аз, при тура той.
Шелби се засмя и остави чашата.
— Доколкото разбирам, монетата е била твоя.
— Естествено. Разбира се, той знаеше, но през всичкото това време не съм му позволила да я види. — Несъзнателно опря ръка на корема си. — Това го държи на нокти.
— Направо е луд по теб — каза Шелби тихо. — Личи си по начина, по който те поглежда, когато влезеш в стаята.
— Ние с Джъстин сме минали през много неща. — Тя за момент замълча, спомнила си за онези първи бурни месеци, след като се запознаха, когато любовта разцъфтя въпреки нежеланието им, за страха от това окончателно обвързване. — Кейн и Даяна също — продължи да разказва. — Джъстин и Даяна са имали тежко детство, заради което им беше трудно да си позволят да се свържат с някого. Странно, мисля, че съм обичала Джъстин от самото начало, въпреки че не съм го осъзнавала. Същото беше и с Кейн и Даяна. — Серина замълча и погледна Шелби с хубавите си топли очи.
— Вие, Макгрегърови, бързо разбирате какво искате.
— Преди да видя Алън с теб, се чудех дали някога ще се влюби. — Пресегна се през масата и докосна ръката й. — Бях толкова доволна, като разбрах, че не си такъв тип жена, с каквато се страхувах, че ще се хване.
— Какъв е този тип? — попита Шелби с полуусмивка.
— Студена, пресметлива, изискана блондинка, може би с меки ръце и с безукорно скучни обноски. — В очите й припламна смях. — Някоя, с която не бих издържала сутрин да си пия кафето.
Шелби се засмя, ала поклати глава:
— На мен ми се струва, че такава жена много би подхождала на сенатор Макгрегър.
— Би подхождала на титлата — възрази Серина, — не и на човека. А човекът е брат ми. Той има склонността понякога да е прекалено сериозен, да работи прекалено много… Да се вживява прекалено много. Има нужда от някой, който да му напомня да се отпусне и да се засмее.
— Бих искала това да беше всичко, от което има нужда — вметна Шелби тихо.
Серина видя, че очите й отново се замъглиха от тревога и веднага я заля вълна от съчувствие. С мъка я овладя, защото знаеше, че съчувствието често води до вмешателство.
— Шелби, аз не си пъхам носа в чужди работи… Е, може би съвсем мъничко. Просто наистина искам да знаеш, че много обичам Алън.
Шелби се вторачи в празната чаша пред себе си, после вдигна очи.
— Аз също.
Серина се облегна назад. Искаше й се да може да каже нещо мъдро.