Едва зазоряваше. Когато самолетът й се приземи, бе още тъмно. Тя видя как слънцето изгрява, изливайки цветове в морето, видя как чайките се спускат и реят над скали, пясък и вода. Още бе прекалено рано, за да хвърлят сенки. Птиците надвикваха шума на прибоя — тъжни, самотни крясъци. Шелби се отърси от тази мисъл. Сега нямаше да мисли за тъга и самота.
Нямаше да мисли за нищо.
Когато слезе от колата, плажът бе пуст, а въздухът студен и ветровит. Кулата на фара бе голямо бяло кълбо, което се издигаше срещу стихиите. Може би тук-там бе малко олющена и разрушена от вятъра, ала въплъщаваше някаква първична сила, която оставаше вечна и реална. Приличаше на място, където човек можеше да се скрие от всякакви бури.
Тя извади сака си от багажника и се приближи към вратата в основата на кулата. Знаеше, че ще бъде заключено. Грант никога не държеше вратата си отворена за всички. Почука с юмрук по дървото, като се чудеше колко ли време няма да й обръща внимание. Щеше да я чуе, защото той чуваше всичко, както и виждаше всичко. Това не се бе променило, въпреки че се бе откъснал от останалата част от човечеството.
Отново потропа и се загледа в изгряващото слънце. Минаха малко повече от пет минути, преди вратата да се открехне.
Грант приличаше на баща им, помисли Шелби -тъмно, интелигентно и красиво лице, може би малко грубовато. Изненадващо зелените му очи още бяха замъглени от съня, гъстата му и малко дълга коса разрошена.
Той я погледна намръщено и потърка наболата си брада.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Типично посрещане в стил Грант Кембъл. — Тя се надигна на пръсти да го целуне по бузата.
— Колко е часа?
— Рано е.
Той изруга, прокара ръка през косата си и отстъпи назад да й направи път. За момент се облегна на вратата да се опомни, пъхнал пръст в колана на бермудите си — единственият компромис, на който бе готов в името на благоприличието. После тръгна след нея по стръмните скърцащи стълби към жилищната част.
Горе хвана сестра си за раменете и бързо се вгледа в нея с настойчивост, с която така и не бе успяла да свикне. Шелби стоеше мълчаливо, с полуусмивка на устните и сенки под очите.
— Какво не е наред? — попита направо.
— Да не е наред ли? — Тя сви рамене и хвърли чантата си на един стол, който отдавна имаше нужда от претапициране. — Трябва ли нещо да не е наред, за да ти дойда на гости? — Погледна отново към него и забеляза, че още не бе напълнял. Бе по-скоро слаб, отколкото строен, но въпреки това в него, както и в дома му, имаше някаква първична сила. Това също й трябваше. — Ще направиш ли кафе?
— Да. — Грант мина през помещението, което му служеше за хол въпреки праха, и влезе в спретната и добре подредена кухня. — Искаш ли да закусиш?
— Разбира се.
Той се подсмихна и извади парче бекон.
— Само кожа и кости си, детенце.
— И ти не си дебел.
В отговор Грант изръмжа, после попита:
— Как е мама?
— Много е добре. Струва ми се, че ще се омъжи за французина.
— Диленьо, с големите уши и хитрия ум?
— Същия. — Шелби седна на един стол до кръглата дъбова маса да чака бекона, който започна да цвърчи в тигана. — Ще го обезсмъртиш ли?
— Зависи. — Хвърли й един дяволит поглед. — Предполагам, мама няма да се изненада, ако види годеника си в „Макинтош“.
— Няма да се изненада, ще й стане приятно… — Замълча и сви рамене. — Наистина й се иска да наминеш.
— Може би. — Той стовари чинията на масата.
— Ще има ли и яйца? — Тя стана да вземе чинии и чаши, докато Грант счупи шест яйца в една купа. — Разбира се, добре опържени — подхвърли зад гърба му. — Имаш ли много туристи напоследък?
— Не.
Думата бе толкова безизразна и окончателна, че Шелби едва не се разсмя.
— Винаги можеш да опиташ да минираш и да се оградиш с бодлива тел. Чудно ми е как човек, който толкова добре разбира хората, може толкова да ги мрази.
— Аз не ги мразя. — Той сипа яйцата в друга чиния. — Просто не искам да съм около тях. — Без да се придържа към етикета, седна и започна да пълни чинията си. Грант ядеше, а тя се преструваше, че яде. — Как са твоите съквартиранти?
— Постигнали са мирно съвместно съществуване — съобщи Шелби и отхапа парченце бекон. — Кайл ще се грижи за тях, докато съм тук.
Грант я погледна над ръба на чашата си.
— Колко ще останеш?
Този път тя наистина се засмя.
— Винаги си бил много любезен. Не повече от седмица. Не, моля те. — Вдигна ръка. — Не ме убеждавай да остана повече, просто не мога. — Знаеше, че той ще се мръщи, ще ругае и ще отвори дома си за нея за толкова време, колкото й бе необходимо.
Грант довърши последното си яйце.