— Обичам те, животно такова.
— Да-а… — Възнагради я с една от своите бързи усмивки. — Аз също.
Къщата му бе прекалено празна и прекалено тиха, ала нямаше нито едно място, където Алън искаше да отиде. Бе се насилил да даде на Шелби един цял ден, после почти се бе побъркал, когато в петък разбра, че никъде не може да я намери. Двадесет и четири часа по-късно все още се мъчеше да убеди себе си.
Тя имаше право да отиде където и когато поиска. Той нямаше причини да очаква, че Шелби ще му се обади или ще му обясни. Ако бе решила да замине някъде за няколко дни, Алън нямаше никакво право да е сърдит, и определено нямаше причини да се тревожи.
Стана от бюрото и закрачи из кабинета си. Къде, по дяволите, беше? Колко време щеше да я няма? Защо поне не му бе казала?
Объркано пъхна ръце в джобовете си. Винаги бе успявал да намери изход от всеки проблем. Ако не се получаваше по един начин, ставаше по друг, но винаги имаше надеждна система. Бе въпрос само на време и търпение. Той вече нямаше търпение. Болеше го, както никога не си бе представял, че може да го боли — навсякъде, едновременно и неумолимо.
Когато я намереше, щеше да… Какво? Да я принуди, да й вдигне скандал, да й се моли? Заради нея можеше да се откаже от част от себе си и въпреки това да си остане цял, ала без нея никога нямаше да може да е нещо повече от половин човек. Тя бе откраднала нещо от него и после му бе захлопнала вратата, помисли яростно.
Не… Беше й го бе дал доброволно, въпреки че Шелби не искаше да приеме любовта, която й предлагаше. А сега не можеше да си я вземе обратно, дори ако тя изчезнеше от живота му.
Шелби бе способна на това, осъзна Алън с внезапна паника. Тя можеше да си стегне куфарите и да си отиде, без да остави никаква следа зад себе си. Ами, можеше! Той отново се намръщи към телефона. Щеше да я намери. Първо щеше да я намери. След това щеше да се разбере с нея, по един или друг начин.
Най-напред щеше да се обади на майка й, после да мине през всички, които я познаваха. С нервен смях вдигна слушалката. При Шелби това щеше да му отнеме почти цяла седмица.
Преди да успее да набере номера, на вратата се позвъни. Алън изчака да чуе звъна три пъти, преди да се сети, че Макгий бе в Шотландия. Изруга, хлопна слушалката и отиде да отвори.
Куриерът му се усмихваше.
— Пратка за вас, сенаторе — каза той весело и му връчи прозрачен найлонов плик. — Странни хора сте вие — добави и си тръгна, без да бърза.
Алън затвори вратата и погледна към плика в ръката си. Вътре уплашено плуваше яркооранжева рибка. Той бавно влезе в приемната и заразглежда подозрително подаръка. Какво, по дяволите, се предполагаше да прави с това? Нервиран, че го бяха прекъснали, извади голяма стъклена купа и изсипа вътре рибата и водата. После остави настрани плика и отвори прикрепената към него картичка.
Сенаторе,
Ако ти можеш да живееш като златна рибка в аквариум, аз също мога.
Алън прочете изречението три пъти и затвори очи. Тя щеше да се върне. Картичката падна на масата. Той се обърна и се запъти към вратата. Още докато я отваряше, чу звънеца.
— Здрасти. — Шелби се усмихваше, макар поздравът й да бе достатъчно бодър, за да издаде нервите й. — Може ли да вляза?
Искаше му се бързо да я грабне, за да е сигурен, че няма да си отиде. Но не това бе начинът да я задържи.
— Разбира се. — Вместо да пристъпи напред, Направи крачка назад, за да я остави да влезе сама. — Нямаше те.
— Само едно бързо пътешествие. — Тя пъхна ръце в джобовете на широката си джинсова престилка. Забеляза, че Алън изглеждаше уморен, сякаш не бе спал. Ръцете я сърбяха да докосне лицето му, ала ги държеше дълбоко скрити.
— Влез и седни. — Той посочи към гостната и тръгнаха натам, и двамата предпазливи и смутени. — Макгий го няма. Мога да направя кафе.
— Не, за мен няма нужда. — Шелби тръгна из стаята. Как щеше да започне? Какво щеше да каже? Всички внимателни речи, красноречиви речи, страстни речи тихо се изплъзнаха от главата й. Алън бе поставил купата, която му бе направила, до прозореца, където можеше да улавя светлината. Тя се загледа в нея. — Предполагам, че като начало трябва да ти се извиня, задето оня ден си изпуснах нервите.
— Защо?
— Защо ли? — Шелби се обърна към него. — Как защо?
— Защо трябва да се извиняваш?
Тя вдигна рамене, после отново ги отпусна.
— Мразя да плача. Предпочитам да ругая или да ритна нещо. — Трепереше от нерви — нещо, което не бе очаквала. А спокойният му сериозен поглед с нищо не ги успокояваше. — Ти си ми сърдит.