С голи ръце тя можеше да извае, да подмами, да подчини безформената буца кал на своята воля. Шелби разбираше, че хората често правят това един с друг, и особено с децата си. То не й допадаше и тя съсредоточаваше тази си склонност върху глината — нея можеше да оформя, смачква и отново да оформя, докато й хареса. Предпочиташе хората да са по-малко отстъпчиви. Калъпите бяха за неодушевените предмети. Всеки, който се вместваше прекалено точно в някакъв калъп, бе вече наполовина мъртъв.
Бе изкарала въздушните мехурчета от глината. Тя бе влажна и прясна, внимателно омесена до нужната гъстота. Шелби добави едро смлените парчета от стари грънци, за да увеличи твърдостта и бе готова да започне. Навлажнената бухалка чакаше. С две ръце тя натисна буцата и колелото се завъртя. Шелби държеше здраво меката студена глина, докато оживя върху колелото, оставяйки се да почувства формата, която искаше да създаде.
Погълната от заниманието си, тя работеше, а радиото мърмореше тихо зад гърба й. Колелото бръмчеше. Глината се въртеше, поддаваше се на натиска на дланите й, подчиняваше се на неумолимите заповеди на нейното въображение. Шелби оформи един дебел пръстен, после бавно, много бавно го изтегли нагоре между пръстите си, за да оформи цилиндър. Сега можеше да го направи плосък като чиния, да го разтвори в купа, може би да го затвори в сфера — както й се харесва.
Бе едновременно господар и роб. Ръцете й властваха над глината също толкова уверено, както вдъхновението властваше над нея. Изпита нуждата от нещо симетрично, уравновесено. В подсъзнанието й бе силният образ на мъжествеността — нещо с чисти, изгладени линии и ненатрапчива елегантност. Започна да разтваря глината. Ръцете й бяха сръчни, уверени и лепкави от червеникавокафявия материал. Нейна цел стана купата, дълбока, с широк ръб, без дръжки. Въртенето и натискът на ръцете й издигнаха стената нагоре. Формата вече не бе само във въображението й.
С опитни длани и точно око тя извая формата в правилните пропорции, като изтъни основата и след това я изравни. Времето и търпението, които проявяваше тук, приемаше като нещо разбиращо се от само себе си, но отделяше за малко други страни на живота. Само енергията бе еднаква навсякъде.
Шелби вече можеше да си представи завършената купа — тъмен нефритовозелен цвят с намек, но само намек за нещо по-меко под повърхността на глазурата. Никаква украса, никакви накъдрени или извити ръбове — купата щеше да се оценява само по своята форма и сила.
Когато творението бе завършено, Шелби устоя на порива да продължи. Прекалено голямото внимание бе също толкова опасно, както и прекалено малкото. Тя за последен път огледа критично купата и я занесе на лавицата за сушене. На следващия ден, когато бе твърда като кожа, щеше отново да я постави на колелото и да я дооправи с инструментите си, като отнеме излишната глина. Да, нефритовозелено, реши Шелби. А с внимателно полагане на глазурата щеше да постигне леки намеци за мекота под богатия смел тон.
Разсеяно изви гръб и оправи малките досадни извивки, които не бе забелязала, докато колелото се въртеше. Една гореща баня, реши тя, преди да излезе и да отиде при приятелите си в онзи нов малък клуб на улица „М“. Въздъхна от задоволство и умора и се обърна. После ахна.
— Много беше интересно. — Алън извади ръцете си от джобовете и се приближи към нея. — Знаеш ли каква форма правиш, когато започваш, или изниква, докато работиш?
Преди да отговори, Шелби издуха бретона от очите си. Нямаше да направи очакваното и да го попита какво прави тук или как е влязъл.
— Зависи.
Вдигна вежди, малко изненадана, че го вижда с джинси и пуловер. Мъжът, с когото се бе запознала снощи, изглеждаше прекалено изискан за такива ежедневни дрехи, особено за избелели от носене джинси.
Обувките му бяха скъпи, ала не нови, както и златният часовник на мускулестата му ръка. Богатството му отиваше, но не приличаше на човек, който се отнася безгрижно към него. Сигурно знаеше точно баланса на банковата си сметка — нещо, което Шелби не би могла да твърди за себе си, — какви акции притежава и каква е пазарната им стойност.
По време на този оглед Алън не трепна. Бе прекалено свикнал да е пред очите на обществото, за да се смущава от каквато и да е дисекция. Пък и тя имаше право на това, помисли той, след като през последните тридесет минути не бе правил нищо друго, освен да я гледа.