И друг път са ми се случвали подобни неща, но никога по моя воля. Доколкото си спомням, първият път, когато го направих умишлено — преди Скипър, искам да кажа — беше, когато използвах своето не-знам-си-какво срещу кучето на госпожа Буковски. Тя живееше на ъгъла на нашата улица, когато бяхме на квартира на Дъгуей Авеню. Имаше гадно, зло куче и децата от цял Уест Сайд се страхуваха от белоухия мизерник. Госпожа Буковски го държеше вързано в задния двор като окован затворник и то лаеше по всеки Божи минувач. Но не джафкаше беззлобно, както правят някои кучета, ами сякаш казваше: „Ако те докопам на тротоара, или ако ти ми паднеш тука, ще ти откъсна топките, брато.“ Веднъж действително избяга и ухапа пощальона. Да беше някое чуждо куче, щеше да попадне в газовата камера, но синът на госпожа Буковски е полицейски началник и уреди нещата.
Мразех това куче, както мразех Скипър. То в известен смисъл беше Скипър. На път за училище бях принуден да минавам покрай двора на госпожа Буковски, ако не исках да заобикалям цяла пресечка и всички да ми се смеят, че съм страхопъзльо, и направо примирах от ужас, като видех оня ми ти звяр как обтяга въжето и така лае, че от зъбите и муцуната му хвърчат пръски. Понякога толкова опъваше въжето, че то го дръпваше назад — бой-йой-йойнг — и песът подскачаше на задните си лапи, което на някого може да му се стори забавно, но на мен никак не ми беше забавно — просто се страхувах, че въжето (не верига, а най-обикновено старо въже) някой ден ще се скъса, кучето ще прескочи дървената оградка, която разделяше двора на госпожа Буковски от Дъгуей Авеню, и ще ми разкъса гърлото.
Един хубав ден се събудих осенен от гениално хрумване. Искам да кажа, че като отворих очи, то си беше в главата ми. Както понякога се събуждам с издут, пулсиращ бастун. Беше ранна слънчева съботна утрин и съвсем не се налагаше да минавам покрай двора на госпожа Буковски, освен ако не искам, но този ден исках. Измъкнах се от леглото и светкавично навлякох каквото ми попадна. Извършвах всичко светкавично, за да не забравя хрумването си. Което спокойно можеше да се случи — както човек в крайна сметка забравя сънищата си (а сутрешната ерекция спада, ако трябва да бъдем вулгарни) — но то изпъкваше в съзнанието ми в пълни подробности, отчетливо и ясно като бял ден — представляваше картина, състояща се от думи, триъгълници и завъртулки, заградени със специална окръжност, която придържаше цялата конструкция да не се разпадне… дори две-три застъпващи се окръжности, за допълнителна сигурност.
Буквално прелетях през дневната (майка още спеше, дори хъркаше, а розовата и униформа беше преметната върху металната пръчка на завесата в банята) и се втурнах в кухнята. Майка имаше малка черна дъска, която държеше до телефона, за да си записва разни номера и други неща, за които да се подсеща — нещо като „ДЪСКАТА НА ДИНКИ“, само че „ДЪСКАТА НА МАЙКА“; нямах друга работа тук, освен да грабна розовия тебешир, прикрепен с шнурче към самата дъска. Напъхах го в джоба си и изтичах навън. Помня, че беше чудна утрин — времето беше хладно, но не студено, небето беше толкова синьо, че някой сякаш го беше прекарал през автомивка, и наоколо нямаше жива душа; в събота всеки гледа да си поспи, ако има тази възможност.
Кучето на госпожа Буковски не спеше. О, не. Това куче беше твърд привърженик на правилото „в пек и мраз на пост съм аз“. Видя ме да се задавам зад дървената оградка и се хвърли насреща ми, опъвайки въжето с все сила — по-силно от когато и да било друг път — може би защото с част от плоския си кучешки мозък съзнаваше, че е събота и аз нямам работа тук. Опъна въжето до скъсване — бой-йой-йойнг — и се пльосна по гръб. Само след секунда отново беше на крака, надавайки обичайния си сподавен лай, с който сякаш искаше да каже, че едва ли не се задушава, но въобще не му пука. Предполагах, че госпожа Буковски е свикнала с този звук, сигурно дори й харесваше, но се питах колко ли от съседите вече едва го издържат.
Този ден обаче не му обърнах абсолютно никакво внимание. Бях твърде въодушевен, за да се страхувам. Измъкнах тебешира от джоба и се отпуснах на коляно на тротоара. За миг се уплаших, че сложната картина е изфирясала от главата ми и много се разстроих. Отчаянието и тъгата се опитваха да ме завладеят, но аз си казах: „Не, не, Динки, не, не им се давай. Напиши какво и да е, ако ще дори «МАМКА МУ НА КУЧЕТО НА ГОСПОЖА БУКОВСКИ».“