Не написах това. Нарисувах една такава фигура — мисля, че се нарича „санкофит“. Много шантава фигура, но в случая беше правилната фигура, защото отключи всичко останало. В съзнанието ми нахлуха безброй образи. Невероятно усещане, но същевременно много страшно, защото нямаше край. През следващите пет минути лазих по тротоара, потях се като прасе и драсках по цимента като обезумял. Изписвах нечувани думи и чертаех форми, каквито не само аз, а никой не е виждал — санкофити, джапи, фудъри и мърки. Пишех и чертаех, докато ръката ми порозовя до лакътя, а тебеширът на майка се превърна в розова трошица, която едва стисках между палеца и показалеца си. Кучето на госпожа Буковски не умря като мухите — през цялото време продължи да лае насреща ми, може дори отново да е изпъвало връвта до скъсване, но аз не съм забелязал. Бях изпаднал в пълно умопомрачение. Но както и да го опиша, не може да се предаде с думи; хващам се на бас обаче, че така се чувстват великите музиканти като Моцарт и Ерик Клептън, когато композират, или великите художници, когато почувстват, че рисуват най-гениалното си платно. Дори някой да бе минал, въобще нямаше да го забележа. По дяволите, дори кучето на госпожа Буковски да се бе откъснало най-после от връвта си, да бе прескочило оградата и да бе впило зъби в задника ми, сигурно пак нямаше да го забележа.
Беше съдбовно, ви казвам. Толкова тотално съдбовно, че направо нямам думи.
Само че никой не мина по улицата, освен няколко коли — хората сигурно са ме гледали и са недоумявали какво ли прави това хлапе и какво ли толкова драска по тротоара под пронизителния лай на кучето на госпожа Буковски. Като попривърших, почувствах, че трябва да подсиля ефекта на творението си, като го насоча конкретно срещу кучето. Не му знаех името, затова с последните остатъци от тебешира написах „боксер“, оградих го в кръгче, а отдолу нарисувах стрелка към основната рисунка. Бях замаян и слепоочията ми пулсираха, както като излезеш от свръхтруден тест или твърде дълго гледаш телевизия. Направо ми се гадеше… но в същото време се чувствах съвършено съдбовно.
Погледнах кучето — беше си здраво и читаво, лаеше както обикновено, а като опънеше въжето докрай, смешно подскачаше на задните си лапи — но въобще не ме беше страх. Прибрах се у дома с олекнало сърце. Знаех, че работата му е спукана. Както, предполагам, добрият художник знае, че е нарисувал хубава картина, а добрият писател — че е написал хубав разказ. Мисля, че когато нещата се получат както трябва, човек просто го усеща. Мисълта за това сякаш се загнездва се в съзнанието му и доволно си тананика.
Три дни по-късно кучето хвърли петалата. Научих новината от най-сигурния източник, опрели се до гадни, зли кучета — кварталния пощальон, господин Шърмърхорн. Та господин Шърмърхорн ми каза, че кучето на госпожа Буковски кой знае защо се затичало около дървото, за което било завързано, и се задушило на въжето си (ха-ха). Госпожа Буковски била на пазар, тъй че не могла да го спаси. Като се прибрала, го намерила мъртво под дървото в страничния си двор.
Рисунката на тротоара стоя цяла седмица, после заваля един порой и написаното се превърна в розово петно. Дотогава се открояваше съвсем ясно. И никой не минаваше през него. Имах възможност лично да се уверя, Хората — децата, които отиваха на училище, дамите, които слизаха в центъра, господин Шърмърхорн — просто го заобикаляха. Изглежда, дори сами не забелязваха, че го правят. И никой не го коментираше — не се чуваха приказки от рода на: „Каква е тая щуротия на тротоара?“ или „Абе, как според вас се нарича тая драсканица?“ (фудър, тъпако!) Сякаш дори не забелязваха, че съществува. Но дълбоко в себе си са знаели. Иначе защо ще го заобикалят?
X
Спестих на господин Шарптън всички тези подробности, но му разказах онова, което искаше да узнае за Скипър. Бях решил, че мога да му се доверя. Може би именно онази мистериозна част от мен е знаела, че мога да разчитам на него. Обаче мисля, че по-скоро ме впечатли с начина, по който постави длан върху ръкава ми, както би направил баща ти. Не че имам баща, но мога да си представя.
А и както сам каза, дори да беше ченге и да ме беше арестувал, кой съдия или съдебен заседател ще повярва, че Скипър Браниган е излязъл от очертанията на пътя заради писмо, получено от мен? Особено пък изпъстрено с несъществуващи думи и символи, съчинени от разносвач на пици, който не е могъл да си вземе поправителния изпит по геометрия. При това два пъти.