Направо ми секна дъхът — на всеки ще му секне, като разбере, че може би принадлежи на вид, чиито представители се срещат веднъж на осем милиона.
— Това прави около сто и двайсет на един милиард обикновени хора — продължаваше господин Шарптън. — Ние смятаме, че в целия свят има не повече от три хиляди екстрасенси. И един по един ги издирваме. Това става много бавно. Умението да се откриват тези хора не представлява кой знае каква даденост, но въпреки това все още разполагаме само с десетина търсачи, всеки от които трябва дълго да се обучава, Това е много трудно призвание… но пък носи несравнимо удовлетворение. Откриваме талантите и ги ангажираме да работят за нас. Именно това бихме искали да направим и с теб, Динк — да те привлечем към каузата. Да ти помогнем да се съсредоточиш върху таланта си, да го усъвършенстваш и да го посветиш на напредъка на човечеството. Ще се наложи да преустановиш връзка с приятелите си — доказали сме, че на света няма друга, по-рискова група за сигурността — а няма да получаваш и Бог знае колко пари, най-малкото в началото, но работата ще ти носи страхотно удоволствие, а моето предложение може да се окаже най-долното стъпало на много висока йерархична стълбица.
— Да не забравяме страничните облаги? — вметнах с въпросителна интонация, за да може да се изтълкува и като въпрос.
Той се ухили и ме потупа по рамото:
— Точно така. Прословутите странични облаги.
На този етап от разговора вече започвах да се въодушевявам. Все още изпитвах някакви съмнения, но те бързо се топяха:
— Разкажете ми. — Сърцето ми биеше учестено, но не изпитвах страх. Вече не. — Направете ми предложение, на което не мога да устоя.
И той направи именно това.
XI
След три седмици за пръв път в живота си се качих на самолет — и то какъв! Бях единственият пътник на борда на „Лир 35“, слушах „Каунтинг Кроус“ на огромни тонколони със съраунд, пиех кока-кола и гледах как стрелката на висотомера се изкачи до четиринайсет хиляди метра. Това прави два километра над трасетата на повечето търговски авиолинии, както ми обясни пилотът. Машината се плъзгаше гладко като дъното на гащичките на някое момиче.
Прекарах в Пеория една седмица и страдах от носталгия. Истинска носталгия. Направо се шашнах. На няколко пъти дори заспивах с плач. Срамувам се да си призная, но досега бях съвсем откровен и не смятам тепърва да започна да преиначавам или да премълчавам някои подробности.
Майка ми липсваше най-малко от всичко. Сигурно сте предположили, че сме много близки и ни свързва негласно споразумение „ние двамата срещу целия свят“, така да се каже, но майка ми много-много не си пада по обичането и утешаването. Не ме е била по главата и не си е гасила цигарите под мишниците ми, но какво от това? Голям праз, искам да кажа. Нямам деца, затова не мога да твърдя със сигурност, но някак си ми се струва, че да си страхотен родител не се изчерпва само с това какво не си правил с малките маймунчета. Майка се вълнува повече от приятелките си, от седмичното посещение в козметичния салон и петъчното бинго, отколкото от мен. Най-смелата и амбиция в живота е да спечели голямата награда и да се прибере у дома с чисто нов шевролет „Монте Карло“. Да не помислите, че се оплаквам. Просто описвам как стоят нещата.
Господин Шарптън се обади на майка и и каза, че съм избран да участвам в програма за висококвалифицирано обучение и осигуряване на работа на компютърни специалисти, специално насочена към обещаващи младежи без гимназиална диплома. Тази версия беше доста убедителна. В училище едва кретах по математика, а в часовете по литература, където човек трябва да говори, буквално окаменявах, но винаги съм бил на „ти“ с училищните компютри. Всъщност, макар да не обичам да се хваля (нито пък съм споделял тази малка тайна с учителите си), но като програмист слагам в джоба си господин Джакубойс в госпожа Уилкоксен. Никога не съм си падал по компютърни игри — по скромното ми мнение те са предназначени единствено и само за пълни олигофрени — обаче и на тях съм цар. Пъг дори идваше да ме гледа. Веднъж ми каза:
— Братче, не мога да повярвам. Още малко и ще задими под ръцете ти.
Свих рамене:
— Всеки може да обели ябълката, но само истинският мъж може да изяде кората.