И така, майка повярва (сигурно нямаше да се навие така лесно, ако знаеше, че „Транскорпорейшън“ ще ме откара чак в Илинойс с частен самолет), а по време на обучението не ми липсваше толкова. Но ми беше мъчно за Пъг и Джон Касиди — другият ни приятел още от времето, когато работехме в „Супр Савр“. Джон свири на бас китара в пънк група, носи златна халка на лявата си вежда и притежава абсолютно всички субпоп записи, излизали на този свят. Плака, като разбра, че Кърт Кобейн е хвърлил петалата. Не направи опит да замаже положението или да се оправдае с някоя алергия, просто каза: „Мъчно ми е, че Кърт умря.“
Беше ми мъчно и за Харкървил. Звучи много перверзно, но е самата истина. Пребиваването ми в тренировъчния център в Пеория някак си напомняше повторно раждане, а съм почти сигурен, че раждането е болезнен акт. Надявах се да се запозная с други такива като мен — ако действието се развиваше в книга или филм (ако щете дори епизод от „Досиетата Х“), веднага щях да се запозная с някоя готина мацка с жестоки цици и вродена дарба да затваря врати от разстояние — но не се получи така. Почти съм сигурен, че не бях единственият в центъра, но доктор Уенуърт и останалите служители много се стараеха да ни държат настрана един от друг. Веднъж дори ги попитах защо, но получих доста уклончив отговор. Тогава започнах да проумявам, че далеч не всеки, който се разхожда с папка и фланелка с надпис „ТРАНСКОРП“, е приятелски настроен към мен или пък изгаря от желание да заеме мястото на изоставилия ме баща.
Цялата работа беше свързана с убиване на хора — ето в какво ме обучаваха. Никой не дискутираше този факт открито, но не се и опитваше да го замазва със захаросани оправдания. Просто трябваше да запомня, че набелязаните обекти винаги са лоши хора — диктатори, шпиони и серийни убийци, а и както казваше господин Шарптън, хората се избиват във всяка война. Освен това не се извършва непосредствено. Никакви пистолети, ножове и гароти. Никога нямаше да се изцапам с кръв.
Както вече ви казах, повече не видях господин Шарптън — поне до момента още не съм го видял — но по време на престоя ми в Пеория всеки ден разговаряхме по телефона и това доста ми помогна да понеса по-леко болката и да възприема чуждото място. Разговорите с него ми въздействаха като студен компрес на челото. Даде ми телефонния си номер още като разговаряхме в мерцедеса му и ми каза, че мога да му се обаждам по всяко време. Дори в три през нощта, ако съм много разстроен. Веднъж дори се възползвах. Едва не затворих на второто позвъняване, защото хората може и да казват да им звъниш по всяко време, било то и в три през нощта, но всъщност не очакват действително да го направиш. Центърът не оправда очакванията ми и ми се искаше да споделя този факт с господин Шарптън. Един вид да видя как ще реагира.
Обади се на третото позвъняване и макар да беше сънен (много чудно, няма що), не ми се стори раздразнен. Разказах му, че ме карат да правя много налудничави работи. Например този странен тест с лампичките. Уж определяли предразположението към епилепсия, но…
— По средата заспах. А като се събудих, имах страхотно главоболие и буквално не можех да мисля. Знаете ли как се чувствах? Като скрин, в който някой е ровил на поразия.
— Какво се опитващ да ми кажеш, Динк? — попита ме господин Шарптън.
— Мисля, че ме хипнотизираха.
След кратко мълчание отвърна:
— Може би. Най-вероятно.
— Но защо? Защо им е да ме хипнотизират? И без друго правя всичко, което ми наредят — защо е необходимо да ме хипнотизират?
— Не съм запознат добре с процедурата и вътрешните им правила, но подозирам, че те програмират. Зареждат информация в ниските нива на психиката, за да не се налага да бърникат в съзнанието ти… тъй като съществува опасност да увредят способностите ти. Това е същото като програмирането на хард диска на компютъра и със сигурност не е по-страшно.
— Но не сте сигурен.
— Не — както ти казах, не съм специалист по тестуването и обучението. Но ще се обадя тук-там и доктор Уенуърт ще разговаря с теб. Възможно е дори да ти дължат извинение. Ако е така, Динк, можеш да бъдеш сигурен, че ще го получиш незабавно. Нашите хора са твърде редки и твърде ценни екземпляри, за да ги разстройваме за щяло и не щяло. Нещо друго?
Замислих се, но казах „не“. Поблагодарих му и затворих телефона. Беше ми на езика да му кажа, че май ми дават и някакви вещества… примерно някакъв антидепресант, за да преодолея най-тежките пристъпи на носталгията, но в крайна сметка реших да не го занимавам. Все пак беше три часът през нощта и ако са сметнали за нужно да ми дават лекарства, сигурно го правеха за мое добро.