Избрах „ДА“. Този път се наложи да почакам повече. Компютърът сигурно търсеше връзка със сървъра в Чикаго и извличаше необходимата информация, за да установи електронния адрес на господина от Кълъмбъс. След няма и трийсет секунди извади поредното съобщение:
Избрах „ДА“ без капка колебание. На екрана светна:
и след миг:
И това е всичко. Не гръмнаха фойерверки. Питам се обаче какво ли се е случило с Мъфин.
После, имам предвид.
XVI
Същата вечер се обадих на господин Шарптън и казах:
— Вече работя.
— Радвам се, Динк. Това е страхотна новина. Сега по-добре ли се чувстващ? — С неизменното си спокойствие господин Шарптън е като времето в Таити.
— А-ха — отвърнах. Истината е, че буквално преливах от блаженство. Този ден беше най-щастливият в живота ми. Въпреки всички колебания и тревоги си остава най-щастливият в живота ми. Най-съдбовният ден в живота ми. Имах чувството, че в главата ми се плиска огнена река — не какво да е, а истинска огнена река, ако ме разбирате какво искам да кажа. — А вие, господин Шарптън, по-добре ли се чувствате? Олекна ли ви?
— Радвам се за теб, но не бих казал, че ми е олекнало, понеже…
— … въобще не сте се тревожили.
— Точно така.
— С други думи, всичко е съдбовно.
При тези думи той се засмя. Винаги се смее, като кажа така.
— Точно така, Динк. Всичко е съдбовно.
— Господин Шарптън?
— Да?!
— Електронната поща не е напълно поверителна, нали знаете? Всеки хакер, който си пожелае, може да я прочете.
— Добре де, писмата, които изпращаш, не съдържат ли инструкция до получателя да ги изтрие от всички директории на компютъра си?
— Съдържат, но не мога да гарантирам сто процента, че получателят ще я изпълни.
— Дори да не я изпълнят, посланието не може да направи нищо на случайния читател, нали? Понеже е… персонализирано.
— Е, най-много да го заболи главата, но нищо повече.
— А и съдържанието ще му се стори някаква пълна безсмислица.
— Или код.
Тези мои думи искрено го развеселиха.
— Ами нека се опитат да го разбият, тогава. Нека се опитат!
— Сигурно сте прав — въздъхнах.
— Дай да обсъдим един по-важен въпрос, Динк… как се чувстваш?
— Неописуемо чудесно.
— Радвам се. Не подценявай чудесата, Динк, и никога не поставяй съществуването им под съмнение.
С това разговорът приключи.
XVII
Понякога изпращам истински писма — разпечатвам творенията, които нахвърлям в „БЕЛЕЖНИКА НА ДИНКИ“, пъхам ги в плик, запечатвам го, облепям го с пощенски марки и го изпращам на получателя. Професор Ан Тевич, Университет Ню Мексико — Лас Крусис. Господин Андрю Неф, чрез адреса на нюйоркския вестник „Поуст“, Ню Йорк, щата Ню Йорк. Били Ънгър, до поискване, Стовингтън, щата Върмонт. Само имена, които обаче ме разстройваха дори повече от телефонните номера. Бяха по-лични. Сякаш пред механизма за насочване на бомби за миг се мярва човешко лице. Искам да кажа, направо да си изкараш акъла. Летиш си на осем хиляди метра, където нямат право да се появяват никакви лица, и въпреки това пред очите ти току-виж цъфне някое.
Питах се как е възможно университетски преподавател да работи без електронен адрес (да не говорим за сътрудник на нюйоркски вестник), но много не се задълбочавах в тези размисли. Не беше и необходимо. Живеем в модерен свят наистина, но това все пак не означава, че писмата задължително трябва да се изпращат по електронната поща. Редовната поща, макар и ужасно бавна, все още съществува. А и базата съдържаше всички данни, които действително ме интересуват. Примерно, че господин Ънгър притежава тъндърбърд от 1957 година. Или че един от любимите хора на Ан Тевич — съпруг, син или може би баща — се нарича Саймън.
Но такива като Тевич и Ънгър бяха изключение. Повечето хора, с които се свързвах, бяха като първия адрес в Кълъмбъс — напълно оборудвани за двайсет и първия век. ПОЩАТА НА ДИНКИ СЕ ИЗПРАЩА. ПОЩАТА НА ДИНКИ ИЗПРАТЕНА, много се радвам, беше ми приятно, чао, до скоро.
Щях да си живея така Бог знае докога, сигурно до безкрай — да си ровя в базата-данни (нямах определен график, списък с приоритетни градове или мишени — всичко определях сам… освен ако и това не е било кодирано на несъзнателно ниво в харддиска), да ходя на следобедни прожекции, да се наслаждавам на тишината в дома си, несмущавана от брътвежите на майка, и да си мечтая за следващото стъпало нагоре по йерархичната стълбица, само че един ден се събудих с голям мерак. Работих около час, рових се в австралийската база-данни, но без успех — меракът постоянно смущаваше мислите ми, така да се каже. Изключих компютъра и слязох до „Нюс Плюс“ за някое списание с красиви жени в копринено бельо.