Същия този Хамил и неколцина други твърдяха, че Неф бил винаги в добро настроение, дори в последния ден от живота си, когато предал материала за следващия брой, прибрал се у дома, изпил чаша вино и се самоликвидирал. Една от светските хроникьорки на вестника — Лиз Смит, дори разказваше, че след работа излезли да се почерпят с пай и Неф и се сторил „поразсеян, но в отлична форма“.
Естествено, че е бил разсеян. И вие да получите един куп фудъри, бюти и смими, и вие ще сте разсеяни.
Неф, се казваше по-нататък в статията, бил своего рода изключение в „Поуст“, един доста консервативно настроен вестник, което, предполагам, означава, че макар да не се обявяват открито безработните да се изпращат на електрическия стол, ако за три години не успеят да си намерят работа, все пак намекват, че в краен случай винаги може да се прибегне до подобно решение. Сигурно е бил нещо като местният либерал. Рубриката му била озаглавена „До гуша ни дойде“ и в нея пишел за това, че Ню Йорк трябва да погледне с други очи на самотните майки тинейджърки, че абортът не винаги е престъпление, че бедните домакинства в крайните квартали са саморепродуцираща се фабрика за омраза. Към края на живота си се заел да разнищва въпроса за числеността на армията и задавал въпроса защо Америка все още смята за целесъобразно да налива милиарди във военния си бюджет, при положение, че на практика вече няма с кого да се бие, освен с терористите. В статиите си предлагал същите тези средства да се пренасочат към откриване на нови работни места. А читателите на „Поуст“, готови да разпънат всеки друг на кръст за подобни еретични твърдения, ги приемали с охота, когато излизали изпод перото на Неф. Понеже бил забавен. Или очарователен. Или понеже е бил ирландец и е целувал прословутия камък в Бларни Касъл2.
Това беше всичко. Станах да си вървя. По пътя обаче размислих и се върнах в центъра. Обикалях безцелно булевардите, прекосявах паркингите и не можех да прогоня от съзнанието си мисълта за Андрю Неф, който ляга във ваната и нахлузва найлонова торбичка на главата си. Хубава, широка торбичка, в която продуктите запазват първоначалната си свежест.
Бил е забавен, бил е очарователен, а аз го бях убил. Неф е отворил писмото ми и то се е намърдало някак си в главата му. Съдейки по прочетеното във вестника, въздействието на специалните думи и символи се е проявило след три дни.
„Заслужил си го е.“
Така каза господин Шарптън за Скипър и може би е бил прав… в конкретния случай. Но дали Неф го заслужаваше? Може би в живота му е имало мръсотии, за които не зная; може би си е падал по малки момиченца, друсал се е или е обичал да тормози онези, които са твърде слаби да се защитят, както Скипър ме преследваше навремето с пазарската количка?
„Искаме да посветиш таланта си на напредъка на човечеството“ — каза господин Шарптън, но надали е имал предвид да причиня смъртта на един човек само защото е споделял мнението, че Министерството на отбраната харчи твърде много средства за суперточни бомби. Подобни параноични простотии нямат място извън филмите със Стивън Сегал и Жан-Клод Вандам.
Изведнъж ме осени ужасна мисъл — страховита мисъл.
Може би „Транскорп“ не са искали да го убият задето е писал подобни неща.
Може би са искали да го очистят, понеже някои хора — неподходящите хора — са започвали да се замислят над думите му.
— Това е лудост — изрекох гласно и жената, която зяпаше витрината на един козметичен магазин, се обърна и ме изгледа доста подозрително.
Към два часа се озовах в градската библиотека с отекли крака и пулсиращи слепоочия. Образът на човека във ваната с набръчканите си старчески гърди, обрасли с бели косми, неотклонно ме преследваше — само че наместо мила усмивка на лицето му бе изписано изражение, неясно като прословутата единайсета планета от слънчевата система. Отново и отново си представях как нахлузва найлоновата торбичка на главата си, тананикайки си някое парче на Франк Синатра (примерно „Както аз обичам“), пристяга я, сетне наднича през найлона като през замъглено прозоречно стъкло и си прерязва вените. Не исках да виждам всичко това, но не можех да пропъдя натрапчивите образи. Мерникът се бе превърнал в телескоп.
2
Камък в Бларни Касъл, графство Корк, Ирландия. Поверието гласи, че онези, които го целунат, стават изкусни ласкатели. — Б.пр.