Какво да правя тогава?
Господи, какво да правя?
XX
От две седмици не съм вадил тетрадката изпод халтавата плоча в мазето. На два пъти чух капачето на пощата да изтрополява, докато по телевизията даваха „Светът се върти“, и излизах в антрето да си прибера парите. Изгледах четири филма, все на следобедната прожекция. На два пъти унищожавах банкноти в боклукомелачката и изхвърлях монети в канавката под прикритието на синята кофа за хартиени отпадъци, която поставях на бордюра. Един ден се разходих до „Нюс Плюс“ с намерението да си купя „Вариейшънс“ или „Форъм“, но заглавието на първа страница на „Диспач“ за пореден път мигновено охлади всичките ми сексуални мераци. „ПАПАТА УМИРА ОТ ИНФАРКТ НА МИРНО ПОСЕЩЕНИЕ“.
Мое дело ли е това? Не, трагедията се разиграла в Азия, а аз през последните няколко седмици не бях излизал извън границите на Американския северозапад. Но спокойно можех да съм го направил аз. Ако миналата седмица се бях заровил из Пакистан, най-вероятно щях да съм го направил аз.
Следващите две седмици бяха истински кошмар.
Най-сетне днес сутринта получих нещо по пощата. Не беше писмо — досега са пристигнали само три-четири (все от Пъг, но вече и той престана да пише, а ми е толкова мъчно за него) — а рекламна листовка на веригата супермаркети „Кмарт“. Като понечих да я изхвърля в боклука, отвътре изпадна нещо. Бележка, написана на ръка с печатни букви, която гласеше: „ИСКАШ ЛИ ДА СЕ МАХНЕШ? АКО ИСКАШ, ИЗПРАТИ ЕЛЕКТРОННО СЪОБЩЕНИЕ С ТЕКСТ: «НЕ СТОЙ ТОЛКОВА БЛИЗО ДО МЕН» Е НАЙ-ХУБАВАТА ПЕСЕН НА «ПОЛИС».“
Сърцето ми се разтуптя както в деня, когато се прибрах у дома, а на мястото на плюшените клоуни над дивана висеше репродукцията на Рембранд. Посланието завършваше с фудър. Беше напълно безопасен — един-единствен самотен фудър — но само при вида му устата ми пресъхна. Посланието беше автентично — фудърът бе доказателство за истинността му — но кой го е изпратил? И откъде знае за мен?
Бавно влязох в кабинета, навел замислено глава. Послание в рекламна листовка. Написано на ръка и пъхнато в рекламна листовка — това означава, че изпращачът се намира наблизо. В този град.
Включих компютъра и модема. Свързах се с градската библиотека, откъдето човек може да сърфира по нета за малко пари… и относително анонимно. Каквото и да изпратех, неминуемо щеше да мине през „Транскорп“ в Чикаго, но това нямаше никакво значение. Нямаше дори да ме заподозрат. Особено ако внимавах.
Ако, разбира се, мрежата на библиотеката работеше.
Работеше. Компютърът се свърза с другия сървър и на екрана излезе меню. За миг примигва и нещо друго.
Смим.
В долния десен ъгъл. Само за миг.
Изпратих съобщението за най-хубавата песен на „Полис“ като в долния десен ъгъл добавих нещо от себе си: санкофит.
Мога да продължа да пиша — вече започнаха да се случват разни неща, а съм сигурен, че в най-скоро време събитията ще се развият с главоломна бързина — но се опасявам, че не е безопасно. Досега разказвах само за себе си. Ако продължа нататък, ще трябва да намеся и други хора. Но все пак искам да кажа още две неща.
Първо, съжалявам за стореното — дори за онова, което направих със Скипър. Ако можех да върна времето назад, нямаше да го направя. Не знаех какво правя. Зная, че това е възможно най-тъпашкото обяснение, но не разполагам с друго.
Второ, обмислям написването на едно по-специално писмо… най-специалното досега.
Имам адреса на господин Шарптън. Но разполагам и с нещо по-добро — споменът за това как погали вратовръзката си, когато разговаряхме в големия му скъп мерцедес. Нежното чувство, с което прокара длан по мечовете върху коприната. Тъй че, както виждате, знам достатъчно за него. Знам и какво да добавя към писмото, за да стане по-съдбовно. Като затворя очи, в мрака зад спуснатите ми клепачи изплува една дума — тя се носи из пространството като черен огън, като смъртоносна стрела, които се забива в черепа — и единствено тя има значение:
ЕКСКАЛИБУР.