Веднъж си поръчах домашен ябълков пай, като специално подчертах да не е от супермаркета, и като се върнах привечер, паят ме очакваше в хладилника с продуктите за цялата седмица. Само дето не беше опакован като другите неща — беше поставен в синя чиния. Именно по това познах, че е домашен. Отначало се поколебах дали наистина да го ям, тъй като не знаех откъде се е взел и прочие, но после реших да не се правя на голям умник. Човек и без друго не знае откъде се взема храната в супермаркета — реално погледнато, наистина не знае. Искам да кажа, ние си мислим, че всичко и е наред само защото е опакована в найлон или метална консерва, „двойно запечатана, гаранция за вашата сигурност“, но кой знае кой я е пипал с мръсните си ръце, преди да я пъхнат в опаковката и да я запечатат двойно, или пък е кихал със сополивия си нос върху нея, може дори да си е обърсал и задника. Не че искам да ставам вулгарен, но не е ли така? Светът е пълен с чудаци и много от тях хич не са стока. Имам личен опит, повярвайте ми.
Както и да е, опитах пая — беше фантастичен. Изядох половината още в петък вечер, а останалата половина — в събота сутрин, докато се ровех в базата-данни и издирвах телефонни номера в Шайен, щата Уайоминг. Прекарах почти цялата съботната вечер в тоалетната и направо си продрах червата с тези ябълки, но какво от това. Паят си струваше. „Мама така го правеше“ — както казват хората, но това не важи за моята майка. Тя не можеше да изпържи и полуготово кюфте от „Спам“.
V
Никога не вписвам на дъската „бельо“. На всеки пет седмици чекмеджетата се изпразват и в скрина се появяват чисто нови боксерки — четири тройни пакета в найлонови опаковки. Двойно запечатани, гаранция за моята защита, ха-ха. Тоалетна хартия, сапун за пране, препарат за съдомиялна машина — никога не пиша такива глупости. Те се появяват от само себе си.
Много съдбовно, не мислите ли?
VI
Никога не съм виждал чистачите, нито пък младежа (може и да е девойка), който донася седемдесетте долара всеки четвъртък, докато върви „Светът се върти“. Аз и не искам да ги виждам. Първо, не ми е нужно. И второ — да, добре, страх ме е. Както се страхувах от господин Шарптън с големия сив мерцедес онази вечер, когато отидох да се запозная с него. Убийте ме, ако щете.
В петък не обядвам у дома. Гледам „Светът се върти“, скачам в колата и отпрашвам за града. Купувам си хамбургер от „Макдоналдс“, след това ходя на кино, а накрая, ако времето позволява, се разхождам в парка. Паркът ми харесва. Подходящ е за размисъл, а напоследък имам много над какво да разсъждавам.
Ако времето е лошо, отивам в търговския център. Напоследък, откакто дните да намаляват, обмислям дали да не се запиша пак на боулинг. Поне ще си запълня част от петъчния следобед. Едно време с Пъг ходехме от време на време.
Пъг в известен смисъл ми липсва. Иска ми се да можех да му се обадя, да си подрънкаме глупости, да му разкажа как вървят нещата при мен. Примерно за онзи тип Неф.
Да бе, все едно да чакаш от умрял писмо.
Докато ме няма, чистачите правят основно почистване — измиват съдовете (макар че с това и сам добре се справям), измиват пода, изпират мръсните дрехи, подменят спалното бельо и кърпите в банята, зареждат хладилника с продукти, доставят страничните поръчки, записани на дъската. Сякаш съм настанен в хотела с най-експедитивното (да не кажа и най-съдбовното) камериерско обслужване в целия свят.
Единственото място, в което не смеят много да шетат, е кабинетът до трапезарията. Държа го тъмен, щорите са винаги спуснати, а чистачите не смеят да ги вдигнат, за да проветрят и да влезе малко слънце, както правят в останалата част от къщата. Освен това там никога не мирише на дезинфектанти с аромат на лимон, докато в останалите стаи в петък вечер вони непоносимо. Понякога е толкова противно, че почвам да кихам като луд. Не страдам от алергия — просто носът ми протестира.
Кабинетът се почиства с прахосмукачка, кошчето за хартия се изпразва, но книжата по бюрото винаги остават недокоснати, колкото и разхвърлени и непотребни да изглеждат понякога. Веднъж прикрепих късче тиксо върху процепа над средното чекмедже — като се върнах същата вечер, тиксото си беше там. Не че крия кой знае какви тайни в това чекмедже, както може би се досещате — просто исках да съм наясно.