VIII
Има два вида страх, поне аз така смятам. Единият е измислен, като по филмите, а другият — истински. Имам чувството, че през по-голямата част от живота си сме подвластни на измисления страх. Примерно, докато чакаме да излязат резултатите от кръвна проба или когато се прибираме от библиотеката по тъмно и си мислим за злодеите, които дебнат в храстите. Подобни неща не ни плашат наистина, защото дълбоко в себе си знаем, че кръвта ни е наред, а в храстите не дебнат злодеи. Защо ли? Защото подобни работи се случват само по филмите.
Като видях големия сив Мерцедес — единствената кола насред пет декара празен паркинг — изпитах истински страх за пръв път след онази история със Скипър Браниган. Единствено тогава насмалко не се сбихме.
Колата на господин Шарптън ясно се виждаше под жълтеникавата светлина на уличните лампи — грамаден стар „швабамобил“, най-малко четиристотин и петдесет, ако не и петстотин кубика, от онези, дето в наши дни струват минимум сто и двайсет бона. Беше паркиран точно до прозрачния навес за количките (почти празен за през нощта; с изключение на една нещастна „окуцяла“ количка с три колела, останалите бяха заключени на сигурно място в склада) габаритите бяха включени, а ауспухът бълваше бял пушек. Двигателят мъркаше като сънена котка.
Насочих се натам — сърцето ми биеше бавно, но много силно, а в гърлото си усещах металически вкус, сякаш съм изгълтал цяла шепа дребни монети. Идеше ми да издъня газта на форда до дупка (напоследък купето вечно смърди на пица с пеперони) и да офейкам яко дим, но не можех да се отърся от мисълта, че този тип знае за Скипър. Можех да си повтарям, че няма какво да знае, че Чарлс „Скипър“ Браниган или е катастрофирал, или се е самоубил — ченгетата не можаха да установят със сигурност (и то понеже не го познаваха много добре, в противен случай щяха да се изсмеят само като чуят за самоубийство — типове като Скипър не се самоубиват, във всеки случай не и на двайсет и три годишна възраст), но това ни най-малко не заглушаваше онзи глас в съзнанието ми, който не спираше гръмогласно да ми натяква, че някой е разбрал, докопал е писмото и е разбрал.
Този глас не разполагаше с логични аргументи, но явно не му и трябваха. Просто имаше яки дробове и викаше по-силно, така да се каже. Паркирах до работещия на празен ход мерцедес и свалих стъклото. В същия миг и шофьорът на мерцедеса смъкна своето. Двамата с господин Шарптън се изгледахме като стари приятели, които се срещат в някое снобско автокино.
Вече почти не го помня. Звучи много странно, като се има предвид колко често мисля за него, но е самата истина. Помня само, че беше слаб и носеше костюм. И то сякаш доста елегантен, макар че хич не разбирам от костюми. Както и да е, като видях, че е с костюм, се поуспокоих. Сигурно несъзнателно съм си казал, че ако човек, облечен с костюм, е настроен делово, а човек с джинси и тениска е несериозен.
— Здравей, Динк — поздрави ме той. — Аз съм Шарптън. Заповядай при мен.
— Не може ли да си останем така? — отвърнах. — Можем да разговаряме и през прозореца. Както правят всички.
Той само ме погледна, но нищо не каза. След няколко секунди сам изключих двигателя на форда и слязох от колата. Не зная защо го направих. Мога само да ви кажа, че вече примирах от страх. От истински страх. Истински в смисъл истински в смисъл истински. Може би именно поради това успя да ме накара да направя онова, което искаше.
Спрях между двете коли, загледах се в навеса за количките и се замислих за Скипър. Беше висок, с вълниста руса коса, която сресваше назад. Лицето му бе пъпчиво и имаше аленочервени устни, сякаш си е сложил червило. Вечно ръсеше остроумия: „Здрасти, Динки, как е малкият Динки?“ или „О, Динки, искаш ли да кажеш здрасти на моя Динки?“ и все от този род. Понякога, като прибирахме количките, отделяше една от дългата колона, лепваше се зад мен и започваше да ме блъска в петите, имитирайки оглушителния рев на състезателна кола: „Рмммм! Рммммм! Рммммм!“ На няколко пъти ме събори на земята. Във вечерната почивка ме издебваше да оставя сандвича в скута си и ме блъсваше да види няма ли да падне на земята. Сигурен съм, че знаете за какво говоря. Сякаш още не бе надраснал представите за смешно на отегчените хлапета на последния чин в занималнята.