— Сама по себе си вратовръзката не ме прави крал. Зная го, в случай че недоумяваш.
Смутено се понаместих на седалката.
— Е, аз не че исках да кажа нещо обидно…
— Това няма никакво значение, Динк. Честна дума. Отговорът на твоя въпрос е, че аз съм две части ловец на мозъци, две части ловец на таланти и четири части оръдие на съдбата. Цигара?
— Не пуша.
— Това е хубаво, значи ще живееш по-дълго. Цигарите убиват човека. Иначе защо ще ги наричат отровки?
— Взехте ми акъла.
— Надявам се. — Господин Шарптън си запали. — Най — искрено се надявам. Ти си каймакът на каймака, Динк. Съмнявам се, че ще ми повярваш, но е така.
— По телефона споменахте за някакво предложение.
— Разкажи ми какво се случи със Скипър Браниган.
Тра-ас, най-лошите ми опасения се оправдаха. Нямаше как да знае, никой не можеше да знае, но въпреки това явно знаеше. Застинах на седалката като окаменял, кръвта блъскаше в ушите ми, езикът ми слепна за небцето като гербова марка.
— Хайде, разкажи ми — долетя гласът му отдалеч, като среднощно радиопредаване на къси вълни.
Раздвижих езика си. Позатрудних се, но успях.
— Аз нищо не съм направил. — Моят глас имаше същото задгробно звучене. — Скипър катастрофира, това е. Като се прибирал у дома, излязъл от очертанията на пътя. Колата се преобърнала и паднала в реката — Локърби Стрийм. В дробовете му имало вода, тоест технически сигурно се е удавил, но във вестника пишеше, че тъй или инак е щял да умре. Още докато се търкалял с колата, главата му почти се била откъснала, така поне приказват хората. Някои дори смятат, че не е било катастрофа, а самоубийство, но на мен не ми се вярва. Скипър беше… твърде много се забавляваше, за да се самоубие.
— Да, а ти беше част от това забавление, нали?
Не отвърнах, но устните ми заиграха и очите ми плувнаха в сълзи.
Господин Шарптън постави длан върху ръкава ми. Човек спокойно може да очаква подобно нещо от възрастен тип като него, сам с едно хлапе в немската си кола на безлюден паркинг, но като ме докосна, веднага разбрах, че не става дума за това, тоест не ми пускаше ръце. Този жест ми подейства добре. За пръв път си дадох сметка колко ми е било гадно. Случва се понякога човек да не усети, че страда, защото… де да знам защо, защото терзанията така са го погълнали, че дори не забелязва, че се терзае. Наведох глава. Не започнах да цивря или нещо такова, но сълзите рукнаха по страните ми. Мечовете на вратовръзката станаха двойни, после тройни — три за един, страхотна сделка.
— Ако те тревожи мисълта дали не съм ченге, можеш да бъдеш спокоен — не съм. А и вече ти дадох пари, което съвсем би оплескало едно евентуално съдебно преследване. Но дори да бях ченге, никой няма да повярва в истината за случилото се с младия господин Браниган. Дори да признаеш по националната телевизия. Нали?
— Да — прошепнах и додадох малко по-силно: — Дълго търпях. Накрая не издържах. Той ме принуди, сам си го изпроси.
— Разкажи ми какво се случи.
— Написах му писмо. Специално писмо.
— Да, действително много специално. И какво пишеше в него, та така да му подейства?
Знаех какво има предвид, но обяснението не е толкова просто. Персонализираните писма въздействат по-силно. В известен смисъл са не само опасни, а и смъртоносни.
— Името на сестра му. — Мисля, че именно в този миг капитулирах. — Деби.
IX
У мен винаги е имало нещо — нещо странно — и в известен смисъл го знаех, но нямах представа как да го използвам, как се нарича, нито какво означава. А и смътно се догаждах, че е по-добре да си трая, защото останалите хора не са като мен. Страхувах се, че ако разберат, ще ме изпратят в цирка. Или в затвора.
Веднъж, спомням си — но не много ясно, бил съм на три — четири години, това е един от най-ранните ми спомени — стоях до един мръсен прозорец и гледах в двора. Помня, че имаше дръвник и червена пощенска кутия, значи трябва да е било докато живеехме у леля Мейбъл на село. Прибрала ни, когато баща ми избягал. Майка започна работа в пекарницата в Харкървил и се преместихме в града по-късно, когато бях на пет. Като тръгнах на училище, живеехме в града. Знам го със сигурност заради кучето на госпожа Буковски, защото трябваше да минавам покрай проклетия четириног канибал пет пъти седмично. Никога няма да го забравя. Беше боксер с бяло петно на ухото, И после сме седнали да си говорим за Алеята на спомените.
Както и да е, както гледах през прозореца, на стъклото жужаха няколко мухи — нали знаете на село как се събират по стъклата. Този звук никак не ми харесваше, но не можех да достигна насекомите и да ги убия или поне да ги пропъдя дори със свито на руло списание. Вместо това очертах в прахоляка на перваза с връхчето на пръста си два триъгълника, обградени с трета, много специална фигура, която да ги обединява. Още щом затворих кръга, мухите — четири — пет на брой — тупнаха мъртви на перваза. Бяха големи колкото желирани бонбони — от онези черничките, с вкус на лакрица. Взех една и я разгледах, но не ми се стори много интересна, затова я хвърлих на пода и продължих да гледам през прозореца.