Или да вземе класическото парче „От задника ми тук завчас роди се жител на Тексас“. Не беше голям шедьовър, но тази промяна в ударението в „Тексас“ определено имаше рима. Завчас — Тексас. А и бе толкова образно. Беше му хрумвало да се запише на курс по литература, за да си изясни тези неща. Да се научи да се изразява правилно, вместо да разчита на природната си интелигентност. Единственото, което помнеше от литературата, беше ямбовият пентаметър: „Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът.“ Беше видял и този цитат в една мъжка тоалетна покрай шосе №70, а отдолу някой бе добавил: „Въпросът е кой всъщност е баща ти, нещастнико.“
Тези триплети. Как им викаха, бе? Хореични ли? Няма значение. Какво, че не се сещаше? Да, но можеше да се сети, нали все пак и това е измислено от хора, не беше голяма мистерия.
Или да вземем този вариант, който се срещаше из цялата страна: „Седя си аз във тоз кенеф, от Мейн ченге ще раждам с кеф.“ Винаги ставаше дума за Мейн, независимо къде го срещаше, в надписа се говореше все за полицай от Мейн. Защо ли? Защото в никой друг щат не използваха радари. А и името на Мейн беше едносрично. И ето пак римата: кенеф — кеф.
Беше мислил да напише книга. Съвсем кратка. Първото заглавие, което му хрумна, бе: „Не зяпай тук, че ще си напикаеш обувките“, ама как ще наречеш така книгата си? Никой разумен човек няма да я сложи в магазина си. Освен това звучеше прекалено повърхностно. С годините той се беше убедил, че тук има някакъв дълбок смисъл. Накрая се спря на надпис, който беше видял в тоалетната на една бензиностанция при Форт Скот, Канзас, на магистрала №54. „Аз убих Тед Бънди. Секретният транспортен кодекс на американските магистрали.“ От Алфред Зимър. Звучеше мистериозно и зловещо, едва ли не научно. Той обаче не го направи. И макар че виждаше „Ако си осигуря материала, ще направи ли и за мен“ навсякъде под „Майка ми ме направи курва“, той никога не изрази (поне не писмено) удивителната липса на съчувствие, философията „на мен кво ми пука“, отразена в това послание. Ами да вземем това: „Мамон2 е кралят на Ню Джърси“. Защо това изречение звучеше добре само с Ню Джърси, не с името на някой друг щат? Дори да си помислиш да промениш името, му се струваше светотатство. Все пак той бе един обикновен човек, с обикновена работа. Продаваше разни неща. В момента — замразени полуготови храни.
А сега, разбира се… сега…
Алфи всмукна силно от цигарата, смачка я и телефонира у дома. Не очакваше да намери Маура и не я намери. Чу собствения си глас, записан на телефонния секретар, съобщавайки номера на мобилния си телефон. Каква полза? Мобифонът лежеше счупен в багажника на шевролета. Все не му вървеше с тази нова техника.
След сигнала Алфи каза:
— Здравей, аз съм. В Линкълн съм. Тук вали сняг. Не забравяй да занесеш онази тенджера на майка ми. Тя разчита на нея. Дай й и купоните от „Ред Бол“. Знам, че според теб е превъртяла на тази тема, но все пак я зарадвай, става ли? Стара е вече. Целувки на Карлин. — Той замълча, сетне за пръв път от пет години добави: — Обичам те.
Затвори, замисли се дали да не запали друга цигара (вече не се боеше от рак на белия дроб), но се отказа. Остави бележника до телефона отворен на последната страница. Взе револвера и завъртя барабана. Всички гнезда бяха пълни. Затвори го с рязко движение на китката, сетне пъхна късата цев в устата си, почувства вкуса на метала. Помисли си: „Седя си ТУК без много ШУМ, ще глътна с «ПУК» един курШУМ.“ Ухили се, без да вади цевта от устата си. Това звучеше ужасно. Никога не би го записал в книгата си.
После му хрумна нещо друго и той върна револвера върху възглавницата. Отново взе телефона и пак се обади у дома. Изчака гласът му да повтори номера на мобилния му телефон и каза:
— Пак съм аз. Не забравяй часа на Рамбо при ветеринаря вдругиден. А също и компресите му за през нощта. Наистина действат добре на краката му. Чао.
Той затвори и отново взе револвера. Преди да пъхне дулото в устата си, погледът му се спря върху бележника. Той се намръщи и остави оръжието. Бележникът беше отворен на последните четири записа. Първото нещо, което щяха да видят хората, привлечени от гърмежа, щеше да е тялото му, проснато върху по-близкото легло до банята, с висяща глава, от която капе кръв върху зеления килим. Второто щеше да е бележникът, отворен на последната изписана страница.