— Хенри се заяжда с Били — каза Станли Грийнбърг.
— Така ли е, момчета? — попита господин Хол.
— Да — отвърнаха те.
Господин Хол стисна ухото ми и не го пусна по целия път до кабинета на директора. Когато стигнахме, той ме бутна на един стол пред някакво празно бюро и почука на вратата на директора. Влезе вътре и постоя известно време, а когато излезе, просто си тръгна, без да ме погледне. Седях пет-десет минути, после директорът се появи и седна зад бюрото. Беше много представителен мъж, с буйна бяла коса и синя папийонка. Изглеждаше като истински джентълмен. Казваше се господин Нокс. Господин Нокс сплете пръсти и ме погледна, без да продума. Вече не бях толкова сигурен, че е истински джентълмен. Май искаше да ме сплаши, както правеха и останалите.
— Е — каза той най-сетне. — Разкажи ми какво стана.
— Нищо не е станало.
— Ти си набил Били Шерил. Родителите му ще искат да разберат защо.
Не отговорих.
— Мислиш ли, че можеш да раздаваш справедливост по този начин всеки път, когато нещо не ти харесва?
— Не.
— Тогава защо го направи?
Не отговорих.
— Мислиш ли, че с нещо превъзхождаш останалите хора?
— Не.
Господин Нокс поседя, без да казва нищо. Държеше дълъг нож за разрязване на писма и го плъзгаше напред-назад по зеленото сукно на бюрото. На бюрото му имаше голяма мастилница със зелено мастило и поставка за писалки с четири писалки. Чудех се дали ще ме набие.
— Тогава защо го направи?
Не отговорих. Господин Нокс продължаваше да плъзга ножа напред-назад по сукното. Телефонът звънна. Той вдигна.
— Ало? А, госпожо Кирби? Какво е направил? Какво? А защо вие не се погрижите за дисциплината? Сега съм зает. Добре, ще ви се обадя, когато свърша с този тук…
Той затвори. Отметна хубавата си бяла коса от очите с една ръка и ме погледна.
— Защо ми усложняваш живота?
Не му отговорих.
— Смяташ се за много печен, а?
Мълчах.
— Яко хлапе, а?
Около бюрото на господин Нокс летеше една муха. Мухата се завъртя над зелената мастилница. После кацна върху черната капачка на зелената мастилница и започна да си чисти крилцата.
— Окей, хлапе, и ти си як, но и аз съм як. Дай да си стиснем ръцете.
Аз не се смятах за много як, така че не си дадох ръката.
— Хайде де, дай си ръката.
Протегнах ръка към него, той я хвана и започна клати нагоре-надолу. После спря и ме погледна. Имаше ясносини очи, по-сини от папийонката му. Очите му бяха почти красиви. Не откъсваше поглед от мен и не ми пускаше ръката. Започна да стиска все по-силно.
— Искам да те поздравя, защото си толкова як.
Продължи да стиска все по-силно.
— Според теб аз як ли съм?
Не отговорих.
Той приклещи костите на пръстите ми една в друга. Усетих как костите във всеки пръст се врязват в плътта на съседния. Пред очите ми се завъртяха червени кръгове.
— Смяташ ли, че съм як? — повтори той.
— Ще те убия — казах аз.
— Какво?
Господин Нокс още повече затегна хватката си. Ръката му беше като менгеме. Виждах отблизо всяка пора по лицето му.
— Яките типове не крещят от болка, нали така?
Вече не можех да го гледам. Захлупих лице към бюрото му.
— Як ли съм, а? — попита господин Нокс.
И стисна още по-силно. Прииска ми се да изкрещя от болка, но се опитвах да не издам звук, за да не ме чуят в класните стаи.
— Як ли съм, а?
Помълчах още малко. Никак не ми се искаше да отговарям. Накрая казах:
— Да.
Господин Нокс ми пусна ръката. Не смеех да я погледна. Оставих я да виси отстрани до тялото ми. Забелязах, че мухата е отлетяла и си помислих, че сигурно не е толкова лошо да си муха. Господин Нокс пишеше нещо на един лист.
— Виж сега, Хенри, пиша бележка на вашите и искам да им я дадеш. И ти ще им я дадеш, нали така?
— Да.
Той сгъна бележката, сложи я в плик и ми го подаде. Пликът беше запечатан, пък и аз нямах никакво желание да го отварям.
8.
Занесох плика вкъщи, дадох го на майка ми и се прибрах в стаята си. В моята стая. Най-хубавото нещо в моята стая беше леглото. Обичах да стоя с часове в леглото, дори през деня, завит до брадичката. Там ми беше много добре, защото никога не се случваше нищо и нямаше нито други хора, нито нищо. Майка ми често ме намираше в леглото посред бял ден.
— Хенри, ставай! Не е хубаво малко момче да лежи в леглото по цял ден! Ставай, ставай! Прави нещо!
Но нямаше нищо за правене.
В този ден не си легнах. Майка ми четеше бележката. Скоро чух, че се разплака. После започна да вие.
— Божичко, божичко! Опозори и баща си, и мен! Позор! Ами ако съседите разберат? Какво ще си помислят съседите?
Нашите никога не си говореха със съседите.