После вратата се отвори и майка ми на бегом влетя вътре:
— Как можа да причиниш такова нещо на майка си?
По лицето й течаха сълзи. Стана ми виновно.
— Чакай само да се прибере баща ти!
Тя тресна вратата, а аз седнах на стола и зачаках. Чувствах се виновен…
Когато баща ми се прибра, го чух веднага. Той винаги тряскаше вратите, стъпваше тежко и говореше силно. Беше си вкъщи. След известно време вратата на стаята се отвори. Баща ми беше висок почти метър и деветдесет и широкоплещест. Всичко се стопи — столът, на който седях, тапетите, стените, дори мислите ми. Той беше като слънчево затъмнение, а заплахата, която излъчваше, зачерняше всичко друго. Виждах само уши, нос и уста, не можех да го погледна в очите, виждах само червеното му ядосано лице…
— Добре, Хенри. Влизай в банята.
Влязох в банята и той затвори вратата отвътре. Стените бяха бели. В банята имаше огледало и малък прозорец с почерняла, напукана дограма. Също вана, тоалетна чиния и плочки. Баща ми протегна ръка и свали каиша за точене на бръсначи, който висеше от една кукичка. Това щеше да бъде първият ми такъв бой, но скоро щяха да зачестят. Винаги ми се струваше, че няма реална причина за тях.
— Добре, събуй си панталоните.
Събух си панталоните.
— Събуй си гащите.
Събух ги.
И той замахна с каиша. Първият удар ми причини по-скоро шок, отколкото болка. От втория ме заболя повече. С всеки следващ удар болката се усилваше. Отначало виждах стените, тоалетната чиния и ваната. Накрая не виждах нищо. Докато ме биеше, баща ми ме мъмреше, но аз не разбирах какво ми говори. Вместо това мислех за неговите рози, които отглеждаше в градината. Мислех за автомобила му в гаража. Мъчех се да не крещя. Знаех, че ако се разкрещя, може и да спре, но тъй като го знаех и знаех колко му се иска да се разкрещя, не исках да го направя. От очите ми течаха сълзи, но аз мълчах. След малко всичко се превърна във въртоп от болка и аз забравих всички други мисли освен ужасното опасение, че това може да продължи вечно. Най-сетне, като по задействан механизъм, аз се разхлипах, задавих се и започнах да гълтам солените сополи, които течаха отвътре по гърлото ми. Баща ми спря да ме бие.
Вече го нямаше. Отново видях малкото прозорче и огледалото. Каишът отново висеше от кукичката си, дълъг, кафяв и усукан. Не можех да се наведа, за да си вдигна панталоните или дори гащите, затова тромаво отидох до вратата с оплетени в тях глезени. Отворих вратата на банята и видях майка ми, която стоеше в коридора.
— Не беше честно — казах й. — Защо не ми помогна?
— Бащата винаги е прав — отвърна тя.
После си тръгна. Аз отидох в стаята си, като влачех панталоните си около глезените, и седнах на ръба на леглото. От матрака ме болеше. Погледнах през прозореца и видях розите на баща ми. Бяха червени, бели и жълти, големи и разцъфтели. Слънцето беше много ниско над хоризонта, но все още не беше залязло, и последните му лъчи косо влизаха през прозореца. Струваше ми се, че дори слънцето е на баща ми и аз нямам никакви права над него, защото осветява бащината ми къща. Бях като розите му — като нещо, което принадлежи на него, а не на мен самия…
9.
Когато ме извикаха за вечеря, вече бях успял да си вдигна панталоните и отидох в кухненския бокс, където се хранехме винаги освен в неделя. На стола ми имаше две възглавници. Седнах на тях, но краката и задникът ми продължаваха да горят. Баща ми говореше за работата си, както обикновено.
— Казах на Съливан да събере три маршрута в два и да освободи по един човек от всяка смяна. Никой не си дава зор на това място…
— Трябва да те слушат по-често, тате — каза майка ми.
— Моля — обадих се аз. — Моля да не вечерям, защото не съм гладен…
— Ще си изядеш ВСИЧКО! — каза баща ми. — Майка ти е готвила!
— Да — съгласи се майка ми. — Моркови, грах и ростбиф.
— И картофено пюре и сос — добави баща ми.
— Не съм гладен.
— Ще си оближеш и пюрето, и дупето! — заяви той.
Правеше се на забавен. Това беше една от любимите му шеги.
— ТАТЕ! — възкликна невярващо майка ми.
Започнах да ям. Беше ужасно. Все едно дъвчех тях самите — това, в което вярваха, и това, което представляваха. Спрях да дъвча и започнах направо да гълтам, за да свърши по-бързо. През това време баща ми обясняваше колко вкусно било всичко и какъв късмет сме имали да ядем такава хубава храна, когато много хора в света и дори много хора в Америка били толкова бедни, че нямали какво да ядат.
— Какво има за десерт, мамо? — попита накрая баща ми.
Лицето му беше ужасно, устните му бяха издадени напред, мазни и влажни от удоволствие. Преструваше се, че нищо не е станало и че не ме е набил току-що. Когато се върнах в моята стая, аз си помислих, че тези хора сигурно не са истинските ми родители, че са ме осиновили и сега не им харесва онова, в което съм се превърнал.