Един следобед в градината през задния вход влезе голямо момче и аз вдигнах очи към него. Просто си влезе, застана пред мен и ме погледна. Беше около година по-голям от мен и не беше от моето училище.
— Аз съм от училище „Мармаунт“ — каза ми той.
— По-добре да изчезваш — рекох му аз. — Баща ми всеки момент ще се върне от работа.
— Така ли? — попита той.
Изправих се.
— Всъщност какво искаш?
— Чух, че вие в „Делси“ се мислите за много яки.
— Печелим всички училищни първенства.
— Защото не играете честно. А ние в „Мармаунт“ не обичаме измамниците.
Беше облечен със стара синя риза, разгърдена до средата. На лявата му китка беше навит кожен каиш.
— Ти мислиш ли се за много як? — попита ме той.
— Не.
— Какво имаш в гаража? Май ще си взема нещо от вашия гараж.
— Не влизай там.
Вратата на гаража беше отворена, той мина покрай мен и влезе. Вътре нямаше нищо особено. Накрая той намери една стара, изпусната плажна топка и я вдигна.
— Май ще си взема това.
— Остави я.
— Друг път! — каза той и ме замери по главата.
Наведох се. Той излезе от гаража и тръгна към мен. Аз отстъпих.
Той продължи да върви подире ми из двора.
— Измамниците се провалят в живота! — каза той.
После замахна да ме удари. Аз се наведох. Усетих как въздухът се раздвижи около ръката му. Тогава затворих очи, скочих към него и започнах да удрям. Понякога улучвах нещо. Усещах, че и той ме улучва, но не болеше. По-скоро ме беше страх. Но нямаше какво да направя, освен да продължавам да го удрям. После чух глас, който каза:
— Престанете!
Беше Лайла Джейн. Влязла бе в двора. И двамата спряхме да се бием. Тя вдигна някаква стара консервена кутия и я хвърли. Кутията уцели момчето от „Мармаунт“ точно по челото и отскочи. Той постоя малко, после се разрева и избяга. Стигна до задната врата на двора, излезе на алеята и изчезна от поглед. От една малка консервена кутия. Бях много изненадан, че голямо момче като него си позволява да плаче така. В „Делси“ си имахме правила. Никога не издавахме нито звук. Дори женчовците мълчаливо си понасяха боя. Тези момчета от „Мармаунт“ май не ги биваше особено.
— Нямаше нужда да ми помагаш — казах на Лайла Джейн.
— Той те удряше!
— Не ме болеше.
Лайла Джейн тичешком прекоси двора, излезе през задната врата, влезе в техния двор и се скри в къщата.
„Лайла Джейн май все още ме харесва“ — помислих си аз.
11.
Във втори и трети клас пак не ме пускаха да играя бейзбол, но някак си знаех, че постепенно набирам скорост. Знаех, че ако отново ми позволят да хвана бухалката, ще изпратя топката над покрива на училището. Веднъж си стоях на двора, когато при мен дойде един учител.
— Какво правиш тук?
— Нищо.
— Имате час по физическо. Трябва да участваш в игрите. Да не си инвалид?
— Какво?
— Има ли ти нещо?
— Не знам.
— Ела с мен.
Той ме заведе при група деца. Играеха кикбол. Кикбол беше същото като бейзбол, но се използваше футболна топка. Питчърът я търкулваше към мястото на батъра и той я риташе. Ако някой успееше да я хване, батърът изгаряше. Ако се търкулнеше по игрището или тя полетеше високо във въздуха над противниковия отбор, батърът започваше да обикаля базите.
— Как ти е името? — попита ме учителят.
— Хенри.
Той отиде при децата, които играеха кикбол.
— Деца — каза той. — Хенри ще играе стопер.
Всичките бяха от моя випуск. Познавахме се. А да играеш стопер, беше най-трудното. Излязох на игрището. Знаех, че и двата отбора ще се обединят срещу мен. Питчърът търкулна топката към батъра, съвсем бавно, и той с всичка сила я ритна право към мен. Топката полетя много бързо, на височината на гърдите, но нямаше никакъв проблем. Беше голяма, така че протегнах ръце напред и я хванах. После я хвърлих към питчъра. Следващият батър ритна топката по същия начин. Този път тя долетя малко по-високо. И малко по-бързо. Никакъв проблем. После обаче на мястото на батъра излезе Станли Грийнбърг. Лоша работа. Аз бях дотук. Питчърът търкулна топката и Станли я ритна. Топката полетя към мен като снаряд, на височината на главата. Искаше ми се да се наведа, но не го направих. Топката се заби в ръцете ми, но аз я удържах. После я търкулнах обратно към мястото на питчъра. Три аута един след друг. Затичах се към страничната линия. Когато минах покрай едно момче, то каза: