— Хенри, трябва да спреш да се караш с всички! Ние искаме да ти помогнем.
Притиснах краката на госпожа Уестфал по-силно.
— Добре тогава — рекох аз. — Хайде да се ебем!
Госпожа Уестфал ме бутна назад и отстъпи една крачка.
— Какво каза?
— Казах „Хайде да се ебем!“
Тя ме изгледа продължително. После заяви:
— Хенри, аз никога няма да повторя пред никого какво ми каза току-що, нито на директора, нито на родителите ти, на никого. Но искам никога, никога повече да не чувам това от теб, разбра ли?
— Разбрах.
— Добре тогава. Можеш да си вървиш вкъщи.
Аз станах и отидох до вратата. Когато я отворих, госпожа Уестфал каза:
— Довиждане, Хенри.
— Довиждане, госпожо Уестфал.
Докато вървях по улицата, се чудех какво е станало. Беше ми ясно, че тя иска да се ебем, но се страхуваше, защото бях прекалено млад за нея, а и родителите ми или директорът можеха да разберат. Но беше вълнуващо да останем само двамата в една стая. Това нещо с ебането беше хубаво. Така хората имаха повече неща, за които да си мислят.
По пътя към къщи трябваше да пресека един голям булевард. Тръгнах по пешеходната пътека. Изведнъж видях някаква кола, която се носеше право към мен. Не намали скоростта. Движеше се на зигзаг, като полудяла. Опитах се да й избягам, но тя сякаш ме следваше. Видях фарове, колела и предна броня. После колата ме удари и пред очите ми падна мрак…
14.
След това, в болницата, попиваха коленете ми с парчета памук, които бяха намокрени с нещо. Пареше. Лактите ми също пареха.
Над мен се беше навел доктор, а до него стоеше медицинска сестра. Бях в леглото, а през прозореца грееше слънцето. Стори ми се много приятно. Докторът ми се усмихна. Сестрата се поизправи и също ми се усмихна. Тук наистина беше приятно.
— Имаш ли си име? — попита докторът.
— Хенри.
— Хенри кой?
— Чинаски.
— От Полша, а?
— Не, от Германия.
— Защо никой не иска да бъде от Полша?
— Аз съм роден в Германия.
— Къде живееш? — попита сестрата.
— Живея с нашите.
— Честно? — попита докторът. — И къде живеят вашите?
— Какво е станало с лактите и коленете ми?
— Бутнала те е кола. Имаш късмет, че не си попаднал под колелата. Свидетелите казват, че шофьорът бил пиян. Ударил те и избягал. Но те успели да му запишат номера. Ще го хванат.
— Имате хубава сестра — казах аз.
— Е, благодаря — каза тя.
— Искаш ли да ти уредя среща с нея? — попита докторът.
— Какво е това?
— Искаш ли да излезеш с нея? — поясни той.
— Не знам дали мога да излизам с нея. Много съм малък.
— За какво?
— Нали знаете.
— Ами — усмихна се сестрата, — след като ти оздравеят коленете, обади ми се и ще видим какво ще се получи.
— Извинете ме — рече докторът, — но трябва да се погрижа за друг пациент.
После излезе.
— Кажи сега — продължи сестрата. — На коя улица живееш?
— Улица „Вирджиния“.
— Кажи ми номера, сладурче.
Казах й на кой номер живея. Тя попита дали имаме телефон. Аз й казах, че не знам номера.
— Няма проблеми — успокои ме тя. — Ще го разберем. А ти не се тревожи. Извадил си късмет. Разминало ти се е само с една цицина и охлузвания.
Беше мила, но аз си знаех, че след като ми оздравеят коленете, повече няма да иска да се виждаме.
— Нека да остана тук — казах й аз.
— Какво? А, тоест не искаш да се върнеш у дома при вашите?
— Да. Мога ли да остана тук?
— Не може, сладурче. Тези легла ни трябват за други хора, които наистина са болни или пострадали от нещо.
После ми се усмихна и излезе от стаята.
Когато баща ми дойде, направо влезе в стаята и ме вдигна от леглото, без да продума. После ме изнесе от стаята и навън по коридора.
— Малко копеленце! Колко пъти съм ти повтарял да погледнеш и в ДВЕТЕ посоки, преди да пресичаш улицата?
Той бързо крачеше по коридора. Минахме покрай сестрата.
— Довиждане, Хенри — каза тя.
— Довиждане.
Качихме се на асансьора заедно с някакъв старец в инвалидна количка. Зад него стоеше медицинска сестра. Асансьорът тръгна надолу.
— Май ще се мре — рече старецът. — Не искам да умирам. Страх ме е от смъртта…
— Не се ли наживя, дъртак такъв! — измърмори баща ми.
Старецът в кабината, изглежда, се стресна. Асансьорът спря. Вратата остана затворена. Едва тогава забелязах, че имаше оператор, който го управляваше. Седеше на малко столче. Беше джудже, облечено в яркочервена униформа, с червена фуражка.
Джуджето вдигна поглед към баща ми: