— Сър — обърна се към него. — Вие сте отвратителен глупак!
— Ей, дребосък — отговори баща ми. — Отваряй шибаната врата или ще ти скъсам гъза от бой.
Вратата се отвори. Излязохме от болницата. Баща ми ме понесе през моравата пред сградата. Все още бях облечен с болничната нощница. Баща ми бе натъпкал дрехите ми в торба, която държеше в ръката си. Вятърът вдигна нощницата ми и аз видях ожулените си колене, без превръзки и боядисани от йода. Баща ми почти тичаше през моравата.
— Когато пипнат този кучи син — заяви, — ще го съдя! Ще го осъдя до последния цент! Ще ме издържа, докато умре! Писна ми от шибания млекарски камион! Млекарна „Златна ера“! Златна ера, колкото е златен косматият ми гъз! Ще се преместим да живеем край южните морета. Ще ядем само кокосови орехи и ананаси!
Баща ми стигна до колата и ме сложи да седна отпред. После се качи от другата страна и запали двигателя.
— Мразя пияници! Баща ми беше пияница. Братята ми са пияници. Пияниците са слабаци. Пияниците са страхливци. А пияниците, които блъскат хората с коли и бягат, трябва да лежат в затвора до живот!
Докато пътувахме към къщи, той продължаваше да ми говори:
— Знаеш ли, че край южните морета туземците живеят в колиби от трева? Просто берат храната направо от дърветата, само кокосови орехи и ананаси. И си мислят, че белите хора са богове! Туземците ловят риба и пекат глигани, а техните момичета танцуват по цяла нощ, облечени са само с полички от трева и чешат мъжете си зад ушите. Млекарна „Златна ера“ — косматият ми гъз!
Но мечтата на баща ми нямаше да се сбъдне. Наистина хванаха човека, който ме беше блъснал, и го пратиха в затвора. Той обаче имаше жена и три деца, а работа — не. Беше пияница и нямаше пукнат долар. Държаха го в затвора известно време, но баща ми не заведе дело. Както каза самият той, „Не можеш да източиш кръв от шибано червено цвекло!“
15.
Баща ми винаги гонеше съседските деца от къщи. Казваха ми да не си играя с тях, но аз все пак слизах по улицата и ги гледах как играят.
— Ей, Хайни! — крещяха ми те. — Що не си ходиш в Германия?
Отнякъде бяха разбрали къде съм роден. Най-лошото беше, че всичките бяха горе-долу на моята възраст и играеха заедно не само защото бяха от един квартал, а и защото ходеха в едно и също католическо училище. Бяха здрави хлапета, играеха ръгби с часове и почти всеки ден по две от тях си устройваха юмручен бой. Главатарите на бандата бяха четирима — Чък, Еди, Джийн и Франк.
— Ей, Хайни, ходи си в Страната на киселото зеле!
Просто нямаше начин да вляза в тяхната банда…
После в къщата до Чък се нанесе едно червенокосо хлапе. Ходеше на някакво специално училище. Веднъж седях на бордюра, когато то излезе на улицата. После седна до мен на бордюра.
— Здрасти, аз се казвам Ред.
— Аз съм Хенри.
Двамата поседяхме и погледахме как останалите играят на топка. Погледнах към Ред.
— Защо носиш ръкавица на лявата си ръка? — попитах.
— Защото имам само една ръка.
— На мен и тази ми се струва истинска.
— Не е. Изкуствена е. Пробвай.
— Какво?
— Пипни я. Изкуствена е.
Пипнах го по ръката. Беше твърда като камък.
— Как е станало?
— Така съм се родил. Ръката ми е изкуствена чак до лакътя. Трябва да я връзвам за истинската част. На лакътя си имам малки пръстчета, с нокти и всичко останало, но не могат да се движат.
— Имаш ли приятели? — попитах.
— Не.
— И аз.
— Тези момчета не искат ли да играят с тебе?
— Не.
— Аз имам футболна топка.
— Можеш ли да хващаш?
— Всеки път хващам — каза Ред.
— Върви да я донесеш.
— Добре…
Ред отиде до гаража на баща си и излезе с футболна топка. Подхвърли ми я, после се затича назад по моравата пред тях.
— Давай, хвърли я…
Хвърлих топката. Той протегна и двете си ръце, и здравата, и недъгавата, и я хвана. Когато я улови, топката леко изскърца.
— Добре я хвана — казах аз. — Сега ти ми я хвърли!
Той завъртя ръка и пусна топката към мен; тя полетя като ракета и аз едва успях да я удържа, когато се заби в стомаха ми.
— Много близо си застанал — рекох му аз. — Иди още назад.
„Най-сетне малко практика“, помислих си. „Малко хващане и хвърляне.“ Беше много хубаво.
После аз бях разпределител. Претърколих се назад, избутах невидим нападател и пуснах топката по спирала. Дойде малко къса. Ред обаче се затича напред, подскочи, хвана топката, претърколи се три-четири пъти и не я изпусна.
— Много си добър, Ред. Как си станал толкова добър?
— Татко ме научи. Постоянно тренираме.