— Отваряй! Полиция! — извика баща ми.
— Татко, престани! — каза майка ми.
След много дълго време вратата се отвори мъничко. После се отвори по-широко. Видяхме леля Ана. Тя беше много слаба, бузите й бяха хлътнали, а под очите й имаше тъмни торбички. Гласът й също беше много слаб.
— О, Хенри… Катрин… Влизайте, влизайте…
Влязохме. В къщата нямаше почти никакви мебели. Имаше кухненски бокс с маса и четири стола и две легла. Майка ми и баща ми седнаха на столовете. Две момичета, които се наричаха Катрин и Бетси (по-късно ми казаха) стояха до мивката и се опитваха да изчегъртат малко фъстъчено масло от празен буркан от фъстъчено масло.
— Тъкмо обядвахме — рече леля Ана.
Момичетата дойдоха на масата и намазаха по мъничко фъстъчено масло на две сухи филии. Не спираха да надничат в буркана и да чегъртат с ножа.
— Къде е Джон? — попита баща ми.
Леля ми въздъхна и седна. Изглеждаше много слаба и много бледа. Роклята й беше мръсна, а косата й — разчорлена, уморена и тъжна.
— Чакаме го. Отдавна не се е прибирал.
— Къде отиде?
— Не знам. Просто се качи на мотора и тръгна.
— Само за мотора си мисли той — каза баща ми.
— Това ли е Хенри младши?
— Да.
— Как само гледа. Много е тихичък.
— Такъв си го харесваме.
— Тихата вода е най-дълбока.
— Не и при него. Само дупките на ушите му са дълбоки.
Двете момичета си взеха филиите, излязоха навън и седнаха на верандата да ги изядат. Не бяха продумали. Според мен бяха доста мили. Бяха слаби като майка си, но все още бяха доста хубави.
— А ти как си, Ана? — попита майка ми.
— Добре съм.
— Ана, не изглеждаш добре. Според мен имаш нужда от повече храна.
— Това момче защо не седне? Седни, Хенри.
— Той обича да стои прав — каза баща ми. — Така ще стане по-силен. Готви се за бой с жълтите.
— Не обичаш ли китайците? — попита ме леля.
— Не — отвърнах аз.
— Е, Ана — намеси се баща ми. — Как е положението при теб?
— Ужасно, да си призная. Хазяинът постоянно пита за наема. Стана много гаден. Страх ме е от него. Не знам какво да направя.
— Чух, че ченгетата са подгонили Джон — каза баща ми.
— Нищо особено не е направил.
— Какво направи?
— Малко фалшиви монети по двайсет и пет цента.
— Двайсет и пет цента? Боже мой, този човек няма ли поне малко амбиция?
— Джон всъщност не иска да е престъпник.
— На мен ми се струва, че никакъв не иска да бъде.
— Иска, но няма възможност.
— Да бе, да. А ако жабите можеха да летят, нямаше да подскачат като жаби!
Настъпи тишина. Аз се обърнах и погледнах навън. Момичетата бяха слезли от верандата и бяха изчезнали някъде.
— Ела да седнеш, Хенри — каза леля Ана.
Аз не помръднах.
— Благодаря, няма нужда.
— Ана — попита майка ми, — сигурна ли си, че Джон ще се върне?
— Ще се върне, когато му омръзнат кокошките — каза баща ми.
— Джон обича децата… — възрази Ана.
— Аз пък чух, че ченгетата го гонят за нещо друго.
— Какво?
— Изнасилване.
— Изнасилване ли?
— Да, Ана, така чух. Веднъж си карал мотора. И видял някакво младо момиче, което пътувало на стоп. Тя се качила на мотора и както си карали, Джон изведнъж видял празен гараж. Вкарал мотора вътре, затворил вратата и изнасилил момичето.
— Кой ти каза?
— Кой ми каза ли? Ченгетата дойдоха и ми казаха, а после ме попитаха къде е той.
— Каза ли им?
— За какво? За да го тикнат в затвора и да избяга от отговорност? На него точно това му се иска.
— Не се бях замисляла за това.
— Не че одобрявам изнасилванията…
— Понякога човек не може да се контролира.
— Какво?
— Ами след като родих децата, и при нашия начин на живот, с всичките притеснения… Вече не изглеждам добре. Видял е някакво младо момиче и сигурно му се е сторила хубава… нали се е качила на мотора, значи трябва да го е прегърнала…
— Какво? — повтори баща ми. — На теб ще ти хареса ли, ако те изнасилят?
— Сигурно не.
— Ами аз съм убеден, че на онова момиче също не му е харесало.
Отнякъде се появи муха и започна да бръмчи около масата. Всички я загледахме.
— Тук няма нищо за ядене — каза баща ми. — Тази муха се е объркала нещо.
Мухата ставаше все по-нахална. Въртеше се все по-близо и по-близо и бръмчеше. Колкото по-близо се въртеше, толкова по-силно бръмчеше.
— Нали няма да кажеш на ченгетата, че Джон може да си дойде? — попита леля ми.
— Няма да го оставя да се измъкне толкова лесно — отвърна баща ми.
Ръката на майка ми бързо подскочи във въздуха. После се затвори в юмрук и майка ми я свали обратно на масата.
— Хванах я — каза тя.