— Какво си хванала? — попита баща ми.
— Мухата — усмихна се майка ми.
— Не ти вярвам.
— Случайно да виждаш мухата някъде? Няма я.
— Сигурно е отлетяла.
— Не, държа я в ръката си.
— Никой не може да е толкова бърз.
— Държа я в ръката си.
— Глупости.
— Не ми ли вярваш?
— Не.
— Отвори си устата.
— Добре.
Баща ми си отвори устата и майка ми я запуши с ръка. Баща ми подскочи като ужилен и се хвана за гърлото.
— ГОСПОДИ БОЖИЧКО!
Мухата излезе от устата му и отново започна да кръжи около масата.
— Стига толкова — заяви баща ми. — Отиваме си вкъщи!
Стана, излезе от къщата, слезе по алеята, качи се в нашия форд и седна в него, като не мърдаше и изглеждаше много страшен.
— Донесохме ти няколко консерви — каза майка ми на леля ми. — Съжалявам, че не можем да ти дадем пари, но Хенри го е страх Джон да не ги похарчи за джин или за бензин за мотора си. Не са кой знае какво: супа, миш-маш, грах…
— О, Катрин, благодаря ти! Благодаря ви и на двамата…
Майка ми стана и аз тръгнах след нея. В колата имаше два кашона с консерви. Видях, че баща ми още седи и не мърда. Не му беше минало.
Майка ми подаде по-малкия кашон с консерви, взе по-големия и аз влязох в двора обратно след нея. Оставихме кашоните в кухненския бокс. Леля Ана дойде при нас и взе една консерва. Беше консерва с грах и на етикета имаше нарисувани малки зелени грахчета.
— Това е чудесно — каза леля ми.
— Ана, трябва да тръгваме. Хенри се почувства лично обиден.
Леля ми силно прегърна майка ми.
— Всичко беше толкова ужасно. Но сега сякаш сънувам! Чакай само да се върнат децата! Чакай само да видят всичките консерви с храна!
Майка ми също прегърна леля ми. После се разделиха.
— Джон не е лош човек — каза леля ми.
— Знам — отвърна майка ми. — Довиждане, Ана.
— Довиждане, Катрин. Довиждане, Хенри.
Майка ми се обърна и излезе. Аз излязох след нея. Отидохме до колата и се качихме. Баща ми запали мотора.
Докато се отдалечавахме, видях, че леля ми стои на вратата и маха с ръка. Майка ми й помаха в отговор. Баща ми не й помаха. Аз също.
5.
Бях започнал да не харесвам баща си. Постоянно се ядосваше за нещо. Където и да отидем, той все се караше с хората. Но май повечето хора не се страхуваха от него; най-често просто го гледаха вторачено и спокойно, а той се ядосваше още повече. Ако излизахме да ядем навън, което се случваше рядко, той все не беше доволен от храната и понякога не искаше да плаща сметката.
— В тази бита сметана са срали мухите! Какво е това заведение, по дяволите?
— Съжалявам, господине, няма нужда да плащате. Просто напуснете, ако обичате.
— Добре де, тръгвам си! Но ще се върна! И ще изгоря тази проклета барака до основи!
Веднъж бяхме в една дрогерия и двамата с майка ми стояхме отстрани, а баща ми се караше с един от продавачите. Друг продавач дойде при нас и попита майка ми:
— Кой е този ужасен човек? Всеки път, когато идва, става скандал.
— Това е мъжът ми — обясни майка ми на продавача.
Спомням си обаче друг случай. Баща ми работеше като млекар и разнасяше млякото много рано сутрин. Една сутрин ме събуди и ми каза:
— Ела, искам да ти покажа нещо.
Аз станах и излязох навън след него. Бях по пижама и по чехли. Навън беше още тъмно и луната се виждаше. Отидохме до колата с млякото, която се теглеше от кон. Конят не мърдаше.
— Виж — рече баща ми.
После извади бучка захар, сложи я в шепа и я подаде на коня. Конят я изяде от ръката му.
— А сега пробвай ти.
Той сложи една бучка захар в шепата ми. Конят беше много голям.
— Приближи се! Протегни си ръката!
Беше ме страх, че конят ще ми отхапе ръката. Главата му се спусна към шепата ми; видях ноздрите му; устните му се дръпнаха назад, видях езика и зъбите му… и бучката захар изчезна.
— Ето, опитай пак…
Опитах пак. Конят изяде бучката захар и тръсна глава.
— Хайде — подкани ме баща ми. — Дай да те прибера вътре, преди този кон да се изака отгоре ти.
Не ми даваха да играя с другите деца.
— Те са лоши деца — казваше баща ми. — Родителите им са бедни.
— Така е — съгласяваше се майка ми.
Родителите ми искаха да бъдат богати и се преструваха, че това вече е станало.
Първите мои връстници, с които се запознах, бяха от детската градина. Сториха ми се много странни, защото постоянно се смееха, говореха си и изглеждаха щастливи. Не ми харесаха. Постоянно ми се струваше, че ще повърна, а въздухът беше необяснимо неподвижен и бял. Рисувахме с водни боички. Веднъж посадихме репички в градината и след няколко седмици ги изядохме със сол. Учителката от детската градина ми харесваше, дори повече от родителите ми. Друг проблем в детската градина беше ходенето до тоалетна. Постоянно ми се ходеше до тоалетната, но ме беше срам да кажа на другите, че ми се ходи, затова се стисках. Беше ужасно да се стискам толкова дълго. Освен това въздухът беше бял и ми се повръщаше, акаше ми се и ми се пишкаше, но си мълчах. И когато някои от другите деца се връщаха от тоалетната аз си мислех: „Мръсни деца, какво сте правили там?“