Малките момичета също ми харесваха с късите си роклички, дълги коси и красиви очи, но си мислех, че те също правят разни неща в тоалетната, макар да се преструват, че нищо не правят.
Но най-вече си спомням белия въздух…
В началното училище беше различно, защото там се учеше от първи до шести клас и някои от децата бяха на по дванайсет години, а освен това всички бяхме от бедни квартали. Там започнах да ходя до тоалетната, но само по малка нужда. Веднъж, на излизане оттам, видях малко момче да пие от чешмичката. Зад него дойде едно по-голямо момче и блъсна лицето му надолу във фонтанчето. Когато малкото момче си вдигна главата, някои от зъбите му бяха счупени, а от устата му течеше кръв по фонтанчето.
— Ако кажеш на някого, лошо ти се пише — каза по-голямото момче на по-малкото.
Малкото момче извади носна кърпичка и я притисна към устата си. Аз се върнах в класната стая, където учителката разказваше за Джордж Вашингтон и битката при Вали Фордж. Беше си сложила някаква натруфена бяла перука. Често ни биеше през ръцете с линията, когато смяташе, че не я слушаме. Според мен тя никога не ходеше до тоалетната. Много я мразех.
Всеки следобед след училище имаше бой между две от по-големите момчета. Боевете винаги се провеждаха отзад до оградата, където никога не идваха учители. Освен това боевете никога не бяха честни; винаги някое по-голямо момче се биеше с някое по-малко момче и по-голямото момче бъхтеше по-малкото с юмруци, докато го залепи за оградата. Понякога по-малкото момче се опитваше да отвръща на ударите, но нямаше никакъв смисъл. Скоро лицето му ставаше червено и кръв започваше да тече по ризата му. По-малките момчета винаги понасяха боя мълчаливо, без да се оплакват или да молят за милост. Най-сетне по-голямото момче се отдръпваше, боят свършваше и останалите момчета си тръгваха към къщи с победителя. Аз също бързах към къщи, сам, защото бях стискал акото си цял ден и по време на целия бой. Обикновено, докато успея да се прибера вкъщи, вече не ми се акаше. В онези дни дори се тревожех за това.
6.
В училище нямах никакви приятели и не ми трябваха. Беше ми по-добре сам. Седях на някоя пейка, гледах как другите си играят и ми се струваха много тъпи. Веднъж, в обедната почивка, при мен дойде едно ново момче. Беше обуто с къси панталони и бе кривогледо и патраво. Не ми харесваше, защото беше грозно. Седна на пейката, до мен.
— Здравей, аз съм Дейвид.
Не отговорих.
Той отвори кутията си за обяд.
— Имам сандвичи с фъстъчено масло — съобщи. — Ти какво имаш?
— Сандвичи с фъстъчено масло.
— Имам и един банан. И пържени картофи. Искаш ли малко пържени картофи?
Взех си малко пържени картофи. Той имаше адски много пържени картофи, хрупкави, солени и толкова тънки, че прозираха на слънчевата светлина. Бяха вкусни.
— Може ли да си взема още?
— Добре.
Взех си още. Сандвичите му с фъстъчено масло дори имаха и желе. Желето течеше от тях и капеше по пръстите му. Дейвид май не забелязваше това.
— Къде живееш? — попита.
— На улица „Вирджиния“.
— Аз живея на „Пикфорд“. Можем да си ходим заедно след училище. Вземи си още картофи. При коя учителка си?
— Госпожа Колъмбайн.
— Аз съм при госпожа Рийд. Да се видим след часовете и да си ходим заедно.
Защо беше с тези тъпи къси панталони? И какво искаше от мен? Хич не ми харесваше. Взех си още малко от пържените му картофи.
Същия следобед, след училище, той ме намери и тръгна с мен.
— Не ми каза как ти е името — рече.
— Хенри — отвърнах.
Докато вървяхме към къщи, забелязах цяла банда първокласници, които вървяха след нас. Отначало ни следваха на половин пресечка, но после скъсиха разстоянието до няколко метра.
— Какво искат тези? — обърнах се към Дейвид.
Той не отговори и продължи да върви.
— Ей, лайняните гащи! — провикна се един. — Майка ти кара ли те да си сереш в гащите?
— Ей, патрав-матрав!
— Ей, кривоглед-лайноед!
После ни обградиха.
— А твоето другарче? То не иска ли шамарче?
Едно момче хвана Дейвид за яката. После го хвърли на една поляна. Дейвид се изправи. Друго момче застана зад него на четири крака. Първото момче блъсна Дейвид и той се прекатури назад. Трето момче го претърколи и натика лицето му в тревата. После и тримата отстъпиха. Дейвид пак се изправи. Не издаде нито звук, но по лицето му се стичаха сълзи. Най-голямото момче застана пред него.