Выбрать главу

Подадох му чашата:

— Значи не си го направил от патриотизъм?

— Луд ли си.

— А защо точно в морската пехота?

— Чух за тренировъчния лагер за новобранци. Исках да видя дали ще се справя.

— И се справи?

— Справих се. Но там наистина има откачени копелета. Почти всяка вечер става бой. Никой не го възпира. Бият се почти до смърт.

— Това ми харесва.

— Защо не се запишеш и ти?

— Не обичам да ставам рано и да изпълнявам заповеди.

— Какво ще работиш тогава?

— Не знам. Когато свърша и последния цент, просто ще изляза да живея на улицата.

— Там има големи откачалки.

— Навсякъде ги има.

Налях на Бекър още вино.

— Проблемът е, че не ми остава много време за писане — призна той.

— Все още ли искаш да станеш писател?

— Естествено. Ами ти?

— Аха — потвърдих. — Но е доста безнадеждно.

— Не си достатъчно добър или какво?

— Не, другите не са достатъчно добри.

— Как така?

— Четеш ли списанията? И сборниците с най-добрите разкази на годината? Има поне десетина такива.

— Да, чел съм ги…

— Четеш ли „Ню Йоркър“? „Харпърс“? „Атлантик“?

— Да…

— Сега сме хиляда деветстотин и четирийсета. А още се пише като през деветнайсети век — тежко, измъчено, претенциозно. Докато ги четеш, или те заболява главата, или заспиваш.

— Какъв е проблемът?

— Това е номер. Играта е нагласена, само за свои хора.

— Говориш така, все едно са те отрязали.

— Сигурен съм, че ще ме отрежат, ако се опитам. Защо да хабя пари за пощенски марки? Нали трябва да си купувам вино?

— Аз смятам да пробия — заяви Бекър. — Един ден ще видиш моите книги в библиотеката.

— Дай да не говорим за писане.

— Четох ти нещата — заяви Бекър. — Прекалено си кисел и мразиш всичко.

— Дай да не говорим за писане.

— Вземи Томас Улф например…

Майната му на Томас Улф! Все едно слушаш бабичка, която говори по телефона!

— Добре тогава, на кого се кефиш?

— Джеймс Търбър.

— С неговите буржоазни глупости…?

— Той поне е разбрал, че всички са луди.

— Томас Улф е здраво стъпил на земята…

— Стига бе, само гъзовете говорят за литература…

— Гъз ли ме наричаш?

— Да…

Налях му още вино, напълних и своята чаша.

— Много тъпо от твоя страна да облечеш униформа.

— Първо ме наричаш гъз, после тъпак. Мислех, че сме приятели.

— Ние сме приятели. Просто според мен не се пазиш достатъчно.

— Всеки път те виждам с чаша в ръката. На това пазене ли му викаш?

— Не знам по-добър начин да се пазя. Ако не можех да пия, отдавна да съм си прерязал проклетото гърло.

— Това са глупости.

— Щом дават резултат, значи не са глупости. Проповедниците от площад „Пършинг“ си имат своя бог. А аз си имам кръвта на моя бог!

Надигнах чашата си и я пресуших.

— Просто бягаш от действителността — отбеляза Бекър.

— И защо не?

— Защото никога няма да станеш писател, ако бягаш от действителността.

— Какви ги говориш? Писателите това работят!

Бекър се изправи:

— Когато говориш с мен, не повишавай тон!

— Какво ще правиш сега, ще ми надървиш кура?

— Ти нямаш кур бе!

Успях да го изненадам с един десен зад ухото. Чашата изхвърча от ръката му и той се олюля из стаята. Бекър беше станал силен мъж, много по-силен от мен. Той се блъсна в шкафчето, обърна се и аз веднага забих още един десен прав в бузата му. Той се люшна към отворения прозорец и аз се притесних да го удрям повече, защото можеше да падне навън, на улицата.

Бекър се стегна и разтърси глава, за да се свести.

— Добре — рекох аз. — Дай да пийнем нещо. Насилието ме отвращава.

— Добре — съгласи се Бекър.

Отиде да си вземе чашата. Евтиното вино, което пиех, нямаше коркова тапа, а запушалката просто се отвърташе. Отворих нова бутилка. Бекър протегна чашата си към мен и аз му налях. Налях и на себе си и оставих бутилката. Бекър пресуши чашата си. Аз пресуших своята.

— Без лоши чувства — казах аз.

— Естествено, братче — кимна Бекър и остави чашата си.

После ми заби един десен ъперкът в корема. Аз се превих на две, той ме блъсна отзад по тила и същевременно ме блъсна с коляно в лицето. Паднах на колене, а от носа ми по гърдите потече кръв.

— Налей ми пиене, братче — рекох. — Дай да седнем и да обмислим положението.

— Ставай — каза Бекър. — Това беше само началото.

Изправих се и тръгнах към него. Блокирах първия му удар, спрях десния с лакът и забих един къс десен прав в носа му. Бекър отстъпи крачка назад. Вече и двамата бяхме с разкървавени носове.

Пак го атакувах. И двамата се бъхтехме на поразия. Нанесох няколко добри удара. Той също успя да ми забие един успешен десен ъперкът в корема. Пак се превих на две, но този път веднага успях да се изправя и да контраатакувам с ъперкът. Улучих. Беше красив, късметлийски удар. Бекър залитна назад и се блъсна в шкафчето. Главата му се хласна в огледалото. Огледалото се пръсна на парчета. Беше зашеметен. Готово. Сграбчих го за ризата и здравата го фраснах с дясната си ръка зад лявото ухо. Той се свлече на килима и остана на четири крака. Отидох и с малко несигурна ръка си налях пиене.