Подадох му чашата:
— Значи не си го направил от патриотизъм?
— Луд ли си.
— А защо точно в морската пехота?
— Чух за тренировъчния лагер за новобранци. Исках да видя дали ще се справя.
— И се справи?
— Справих се. Но там наистина има откачени копелета. Почти всяка вечер става бой. Никой не го възпира. Бият се почти до смърт.
— Това ми харесва.
— Защо не се запишеш и ти?
— Не обичам да ставам рано и да изпълнявам заповеди.
— Какво ще работиш тогава?
— Не знам. Когато свърша и последния цент, просто ще изляза да живея на улицата.
— Там има големи откачалки.
— Навсякъде ги има.
Налях на Бекър още вино.
— Проблемът е, че не ми остава много време за писане — призна той.
— Все още ли искаш да станеш писател?
— Естествено. Ами ти?
— Аха — потвърдих. — Но е доста безнадеждно.
— Не си достатъчно добър или какво?
— Не, другите не са достатъчно добри.
— Как така?
— Четеш ли списанията? И сборниците с най-добрите разкази на годината? Има поне десетина такива.
— Да, чел съм ги…
— Четеш ли „Ню Йоркър“? „Харпърс“? „Атлантик“?
— Да…
— Сега сме хиляда деветстотин и четирийсета. А още се пише като през деветнайсети век — тежко, измъчено, претенциозно. Докато ги четеш, или те заболява главата, или заспиваш.
— Какъв е проблемът?
— Това е номер. Играта е нагласена, само за свои хора.
— Говориш така, все едно са те отрязали.
— Сигурен съм, че ще ме отрежат, ако се опитам. Защо да хабя пари за пощенски марки? Нали трябва да си купувам вино?
— Аз смятам да пробия — заяви Бекър. — Един ден ще видиш моите книги в библиотеката.
— Дай да не говорим за писане.
— Четох ти нещата — заяви Бекър. — Прекалено си кисел и мразиш всичко.
— Дай да не говорим за писане.
— Вземи Томас Улф например…
Майната му на Томас Улф! Все едно слушаш бабичка, която говори по телефона!
— Добре тогава, на кого се кефиш?
— Джеймс Търбър.
— С неговите буржоазни глупости…?
— Той поне е разбрал, че всички са луди.
— Томас Улф е здраво стъпил на земята…
— Стига бе, само гъзовете говорят за литература…
— Гъз ли ме наричаш?
— Да…
Налях му още вино, напълних и своята чаша.
— Много тъпо от твоя страна да облечеш униформа.
— Първо ме наричаш гъз, после тъпак. Мислех, че сме приятели.
— Ние сме приятели. Просто според мен не се пазиш достатъчно.
— Всеки път те виждам с чаша в ръката. На това пазене ли му викаш?
— Не знам по-добър начин да се пазя. Ако не можех да пия, отдавна да съм си прерязал проклетото гърло.
— Това са глупости.
— Щом дават резултат, значи не са глупости. Проповедниците от площад „Пършинг“ си имат своя бог. А аз си имам кръвта на моя бог!
Надигнах чашата си и я пресуших.
— Просто бягаш от действителността — отбеляза Бекър.
— И защо не?
— Защото никога няма да станеш писател, ако бягаш от действителността.
— Какви ги говориш? Писателите това работят!
Бекър се изправи:
— Когато говориш с мен, не повишавай тон!
— Какво ще правиш сега, ще ми надървиш кура?
— Ти нямаш кур бе!
Успях да го изненадам с един десен зад ухото. Чашата изхвърча от ръката му и той се олюля из стаята. Бекър беше станал силен мъж, много по-силен от мен. Той се блъсна в шкафчето, обърна се и аз веднага забих още един десен прав в бузата му. Той се люшна към отворения прозорец и аз се притесних да го удрям повече, защото можеше да падне навън, на улицата.
Бекър се стегна и разтърси глава, за да се свести.
— Добре — рекох аз. — Дай да пийнем нещо. Насилието ме отвращава.
— Добре — съгласи се Бекър.
Отиде да си вземе чашата. Евтиното вино, което пиех, нямаше коркова тапа, а запушалката просто се отвърташе. Отворих нова бутилка. Бекър протегна чашата си към мен и аз му налях. Налях и на себе си и оставих бутилката. Бекър пресуши чашата си. Аз пресуших своята.
— Без лоши чувства — казах аз.
— Естествено, братче — кимна Бекър и остави чашата си.
После ми заби един десен ъперкът в корема. Аз се превих на две, той ме блъсна отзад по тила и същевременно ме блъсна с коляно в лицето. Паднах на колене, а от носа ми по гърдите потече кръв.
— Налей ми пиене, братче — рекох. — Дай да седнем и да обмислим положението.
— Ставай — каза Бекър. — Това беше само началото.
Изправих се и тръгнах към него. Блокирах първия му удар, спрях десния с лакът и забих един къс десен прав в носа му. Бекър отстъпи крачка назад. Вече и двамата бяхме с разкървавени носове.
Пак го атакувах. И двамата се бъхтехме на поразия. Нанесох няколко добри удара. Той също успя да ми забие един успешен десен ъперкът в корема. Пак се превих на две, но този път веднага успях да се изправя и да контраатакувам с ъперкът. Улучих. Беше красив, късметлийски удар. Бекър залитна назад и се блъсна в шкафчето. Главата му се хласна в огледалото. Огледалото се пръсна на парчета. Беше зашеметен. Готово. Сграбчих го за ризата и здравата го фраснах с дясната си ръка зад лявото ухо. Той се свлече на килима и остана на четири крака. Отидох и с малко несигурна ръка си налях пиене.