— Знаеш ли какво, Бекър — казах му аз. — Горе-долу два пъти в седмицата пребивам по някого в тази стая. Ти просто дойде в неподходящ ден.
Пресуших чашата си. Бекър се изправи. Постоя малко, без да откъсва поглед от мен. После пак ме връхлетя.
— Слушай, Бекър… — казах аз.
Той направи финт с дясната ръка и стовари един ляв прав в устата ми. Пак се почнахме. Нямаше много защита. Само удари, удари, удари. Бекър ме повали върху един стол и столът се счупи. Успях да стана и да го посрещна, докато ме атакуваше. Бекър залитна назад и аз му вкарах още един десен. Той се блъсна с гръб в стената и цялата стая се разтърси. Бекър обаче се оттласна от стената и ми вкара един висок десен прав, от който пред очите ми заиграха светлини: зелени, жълти, червени… Тогава той ми заби един ляв в ребрата и още един десен в лицето. Замахнах, но не улучих.
Дявол да го вземе, помислих си, някой не чува ли всичко това? Защо не се качат и не ни разтърват? Защо не извикат полицията?
Бекър пак ми се нахвърли. Пропуснах едно дясно кроше и това беше всичко от мен…
Когато се свестих, беше тъмна нощ. Бях проснат под леглото и само главата ми стърчеше навън. Сигурно съм пропълзял там. Бях страхливец. Целият се бях оповръщал. Изпълзях изпод леглото.
После забелязах разбитото огледало и стола. Масата беше с краката нагоре. Отидох и се опитах да я обърна. Тя пак падна. Два от краката не се държаха. Опитах се да ги оправя, колкото можах. После пак изправих масата. Тя се задържа за момент и пак се катурна. Килимът беше подгизнал от вино и повръщано. Намерих бутилка вино, която лежеше настрани. Вътре беше останало малко. Изпих го и се огледах за още. Нямаше. Нямаше нищо за пиене. Сложих веригата на вратата. Намерих една цигара, запалих я и застанах на прозореца, загледан надолу към улица „Темпъл“. Навън беше хубава вечер.
На вратата се почука.
— Господин Чинаски?
Беше госпожа Канзас. Не беше сама. Чух и други гласове, които шепнеха. Беше дошла с мургавите си дребни приятели.
— Господин Чинаски?
— Да?
— Искам да вляза в стаята.
— Защо?
— Да сменя чаршафите.
— Болен съм. Не мога да ви пусна.
— Само искам да сменя чаршафите. Няма да се бавя.
— Не, не мога да ви пусна. Елате сутринта.
Чух, че си шепнат нещо. После се отдалечиха по коридора. Седнах на леглото. Трябваше да пийна, при това нещо по-силно. Беше събота вечер и целият град беше пиян.
Може би щях да успея да се измъкна незабелязано?
Отидох до вратата и я отворих съвсем малко, без да махам веригата, за да погледна навън. На най-горното стъпало стоеше филипинец, единият от приятелите на мисис Канзас. В ръката си държеше чук. Беше застанал на колене. Той вдигна поглед към мен, ухили се и заби един пирон в мокета. Преструваше се, че поправя нещо. Затворих вратата.
Непременно трябваше да пийна нещо. Закрачих напред-назад из стаята. Защо всички на света да можеха да се напият, а аз — не? Колко време трябваше да вися в тази проклета стая? Пак отворих вратата. Същата работа. Той вдигна поглед към мен, ухили се и закова още един пирон в мокета. Захлопнах вратата.
Извадих куфара си и нахвърлях вътре малкото дрехи, които притежавах.
Все още имах доста от парите, които бях спечелил на комар, но си знаех, че в никакъв случай няма да стигнат, за да платя щетите в стаята. Нито пък ми се искаше. Всъщност не бях виновен аз. Те трябваше да ни разтърват. Пък и огледалото беше счупил Бекър…
Събрах си багажа. В едната си ръка държах куфара, а в другата — портативната пишеща машина, прибрана в своя калъф. Известно време останах пред вратата. Пак погледнах навън. Онзи си стоеше там. Свалих веригата. После рязко отворих вратата и изскочих навън. Хукнах право към стълбището.
— ЕЙ! Къде отива? — попита дребният тип.
Все още стоеше на едно коляно. Понечи да замахне с чука, за да ме удари. Аз обаче силно забих пишещата машина отстрани в главата му. Разнесе се ужасен звук. Хукнах надолу по стълбите, прекосих фоайето и изхвърчах на улицата.
Може би го бях убил.
Затичах се надолу по улица „Темпъл“. После видях едно такси. Беше празно. Скочих вътре.