Върнах се в леглото и си налях още вино.
Бях леко изнервен. Трябваше да си намеря нож.
Допих чашата, налях си пак, изпих и нея и пак заспах.
57.
Един ден госпожа Къртис ми каза да остана след часа по английски.
Тя имаше страхотни крака и заешка устна, а в комбинацията от страхотни крака и заешка устна имаше нещо, което ме възбуждаше. Беше някъде на трийсет и две години, образована и стилна дама, но както и всички останали, беше проклета либералка, а за това не се изискваше особена оригиналност или твърдост, просто трябваше да боготвориш Франки Рузвелт и това е. Франки ми харесваше, защото по време на Голямата депресия беше измислил програми за помощ на бедните. Той също имаше стил. Според мен в действителност изобщо не му пукаше за бедните, но беше велик актьор, имаше страхотен глас и адски добър автор на речите си. Освен това беше въвлякъл страната във войната. Искаше да си осигури място в историята. Във военно време президентите имат повече власт, а сетне — и повече страници в учебниците. И така, госпожа Къртис беше същата като Франки, само дето имаше много по-хубави крака. Горкия Франки хич не го биваше в краката, но пък имаше страхотен мозък. Ако беше в друга държава, от него щеше да излезе велик и могъщ диктатор.
Когато и последният студент си тръгна, отидох до бюрото на госпожа Къртис. Тя ми се усмихна. Бях наблюдавал краката й в продължение на много часове и тя го знаеше. Знаеше и какво искам аз, а също, че нямаше на какво да ме научи. През цялото време беше казала само едно нещо, което бях запомнил. Очевидно не го беше измислила тя, но на мен ми хареса:
„Хората винаги ще успяват да те изненадат с това колко са тъпи.“
— Господин Чинаски — започна тя, — в тази група има някои студенти, които се смятат за много умни.
— Аха?
— Господин Фелтън е най-добрият студент в групата.
— Хубаво.
— Какво точно те тревожи?
— Моля?
— Според мен нещо… те тревожи.
— Вероятно.
— Това ти е последен семестър, нали?
— Откъде знаете?
Гледах краката й като за сбогом. Бях разбрал, че в университета просто можеш да се покриеш за малко. Имаше и вечни студенти — скапаняци, които никога не завършваха. Но цялата работа с колежа беше измислена и лигава. Изобщо не ти казваха какво те очаква навън, в истинския живот. Само ти тъпчеха главата с теории, без да те научат колко са твърди паважите. Висшето образование можеше да остави неизличими белези върху индивида. От книгите човек омекваше. Когато ги прочетеш всичките и наистина излезеш навън, за да се справиш с живота, трябва да знаеш точно онези неща, дето вътре изобщо не ги пише. Бях решил след края на семестъра да прекъсна, да се помотая с Пръдльо и бандата и може би да се запозная с някой, който имаше достатъчно кураж, за да оберем заедно магазин, или още по-добре — банка.
— Знаех си, че ще прекъснеш — каза меко тя.
— По-правилно е да се каже, че ще започна.
— Ще има война. Чел ли си „Войникът от Бремен“?
— Стилът на „Ню Йоркър“ нещо не ми го вдига.
— Трябва да четеш и подобни неща, ако искаш да разбереш какво се случва в света днес.
— Не смятам така.
— Бунтуваш се срещу всичко. Как смяташ да оцелееш?
— Не знам. Аз вече съм уморен от живота.
Госпожа Къртис сведе очи към бюрото си и дълго гледа надолу. После пак се вторачи в мен.
— Така или иначе ще бъдем въвлечени във войната. Какво ще правиш в такъв случай?
— Няма значение. Може би ще участвам, а може би не.
— От теб ще излезе добър моряк.
Усмихнах се, представих си как ставам моряк и се отказах.
— Ако останеш още един семестър — продължи тя, — ще ти дам каквото поискаш.
Тя ме погледна и аз разбрах какво точно има предвид, а тя разбра, че аз съм разбрал.
— Не — отвърнах. — Махам се.
После закрачих към вратата. На прага спрях, обърнах се и кимнах за сбогом — бързо, почти незабележимо. Излязох и тръгнах под дърветата в двора на университета. Струваше ми се, че навсякъде има момчета и момичета, които бяха заедно, по двойки. Госпожа Къртис седеше сама зад бюрото си, а аз вървях сам под дърветата. Каква победа можеше да бъде! Да целуна заешката й устна и да разтворя прекрасните й крака, докато Хитлер поглъща цяла Европа и бройка Лондон.
След малко отидох до физкултурния салон. Трябваше да си опразня гардеробчето. Повече нямаше да спортувам. Хората винаги говорят за чистата, естествена миризма на свежа пот. Но просто се оправдават. Защо никога не говорят за чистата, естествена миризма на свежи лайна? Всъщност няма нищо по-велико от доброто бирено лайно — и когато казвам „добро“, имам предвид да си изпил двайсет или двайсет и пет бири предишната вечер. Миризмата на едно такова бирено лайно се усеща навсякъде и не се разсейва поне час и половина. Направо усещаш, че си жив.