— Ей, Куин, помогни ми малко…
Куин го хвана за едната ръка и двамата бавно прекосиха игрището към салона за физическо.
— Ей, Конг! — извиках. — Дано да хванеш упражнението! Специални поздрави на Били Сароян!
Останалите момчета стояха около мен, включително Плешко и Балард, които бяха слезли от трибуните. Току-що бях изнесъл най-доброто представление в проклетия си живот, а на цели километри наоколо нямаше нито едно хубаво момиче, за да ме види.
— Някой има ли цигара? — попитах.
— Аз имам „Честърфийлд“ — отвърна Плешко.
— Ти още ли пушиш цигари за путки? — осведомих се.
— Аз ще си взема една — обади се Джо Стейпън.
— Добре де — казах аз. — Щом няма други.
Всички запалихме.
— Все още има достатъчно хора за една игра — рече някой.
— Заеби — възразих. — Мразя спорта.
— Е, поне се оправи с Конг — каза Стейпън.
— Аха — съгласи се Плешко. — Всичко видях. Обаче едно не ми стана ясно.
— Какво? — попита Стейпън.
— Кой точно беше садистът?
— Е — обадих се, — аз ще тръгвам. Довечера дават филм с Кагни и ще водя моята путка.
Тръгнах през игрището.
— Ще ходиш на кино с дясната си ръка? — подвикна едно от момчетата зад гърба ми.
— И с двете — отвърнах през рамо.
Излязох от игрището, минах покрай химическия факултет и стигнах до моравата пред университета. Ето ги момчетата и момичетата, седнали с учебниците си на пейките, под дърветата и в тревата. Зелени учебници, сини учебници, кафяви учебници. Говореха си, усмихваха се и от време на време се смееха. Минах напряко до края на моравата, където беше последната спирка на трамвай V. Качих се, после се прехвърлих на другия трамвай, отидох назад, седнах на последната седалка, както винаги, и зачаках.
58.
От време на време ходех да видя как живеят скитниците, за да се подготвя. Това, което видях, не ми хареса. Тези мъже и жени също не се отличаваха с някакъв изключителен кураж или блясък. И те искаха същото, което искат всички. Сред тях имаше и някои очевидни луди, които бяха пуснали по улиците. Бях забелязал, че в най-бедните и в най-богатите слоеве на обществото често допускат лудите да живеят сред останалите. Освен това знаех, че и аз не съм съвсем в ред. Още от дете бях сигурен, че у мен има нещо странно. Все едно бях предопределен да стана убиец, да обера банка, да бъда светец, изнасилвач, монах или отшелник. Трябваше ми изолирано място, където да се скрия. Скитниците ме отвращаваха. А животът на нормалните средностатистически хора беше толкова тъп, че беше по-лош от смъртта. Изглежда, нямаше възможна алтернатива. Образованието също ми се струваше капан. Малкото образование, което си бях позволил, ме беше направило още по-подозрителен. Какво представляваха лекарите, адвокатите и учените? Бяха просто обикновени хора, които са допуснали да ги лишат от свободата им да мислят и да действат като личности. Връщах се в бараката си и започвах да пия…
Докато седях и пиех, обмислях самоубийство, но усещах някаква странна привързаност към тялото и живота си. Макар и нашарени от белези, те си бяха мои. В такива случаи се поглеждах в огледалото и се ухилвах: ако ще напускаш този свят, поне можеш да вземеш осем, десет или двайсет от тях със себе си…
Беше една събота вечер през декември. Стоях си в стаята и пиех много повече от обикновено, палех цигара от цигара и си мислех за момичета, за града, за работа и за бъдещето. Когато се взирах в бъдещето, гледката изобщо не ми харесваше. Не бях мизантроп, нито женомразец, но ми харесваше да бъда сам. Беше ми приятно да седя сам в някоя малка стая, да пуша и да пия. Винаги се бях харесвал за компания.
После чух радиото от съседната стая. Човекът го беше пуснал прекалено силно. Звучеше отвратителна любовна песен.
— Ей, приятел! — изревах. — Намали го това нещо!
Никой не отговори.
Отидох до стената и започнах да блъскам по нея.
— КАЗАХ ДА НАМАЛИШ ТОВА ШИБАНО РАДИО!
Музиката си остана все тъй силна.
Излязох и отидох до съседната врата. Бях по долни гащи. Вдигнах крак и ритнах вратата с пета. Вратата се отвори с трясък. На матрака имаше двама души, дебел стар мъж и дебела стара жена. Чукаха се. До тях гореше малка свещ. Старецът беше отгоре. Той спря, обърна глава и ме погледна през рамо. Жената ме погледна изпод него. Стаята им беше приятно обзаведена със завеси и малко килимче.
— О, извинявайте…
Затворих вратата и се върнах в стаята си. Чувствах се ужасно. Бедните хора имаха право да се чукат, за да забравят за кошмарите си. Секс, пиене и може би любов беше единственото, с което разполагаха.