Александра Маринина
Всичко наопаки
Глава 1
Казват, че има хора, които обичат да ходят на погребения. Аз не съм от тях, може би все още не съм на такава възраст, че да обичам подобни мероприятия, а може и да е от характера ми. Пък и въобще не съм сигурен, че съществуват такива хора. Лично аз не намирам нищо хубаво или поне интересно в погребенията. Въпреки относителната ми младост съм изпращал в сетния им път вече доста личности — малцина от младите спортисти успяват да превърнат спорта в своя професия за дълги години, но пък легион са онези, които продават яката си мускулатура и придобитите в спортните клубове навици срещу добри пари на охранителни служби или срещу още по-добри пари — на престъпници. Така че ето, погребваме ги.
Но днешното погребение, на което отидох, както му е редът, с черни дънки и черно поло, стиснал в ръце букет разкошни разноцветни астри, беше друго. Солидно, спокойно, многолюдно. И което е най-любопитно — нито един истеричен писък, никой не ридаеше трагично, не се хващаше за сърцето, не изгубваше съзнание, както се случва често, когато внезапно умре човек, чиято смърт никой изобщо не е очаквал и поради това напускането на този свят хвърля близките му в шок. Мда, аз не видях ни най-малки признаци на шок. И това беше странното.
Впрочем да не си кривя душата. Още два дни преди това дълго и досадно ме разпитва следователка, защото резултатите от аутопсията показали абсолютно недвусмислено: смъртта настъпила в резултат на отравяне, а по-точно — на спиране на сърцето, предизвикано от огромна доза лекарство за сърце, предписано на един от членовете на семейството. Но съвсем не на този, който в крайна сметка умрял. Човек може да изпие хапче по погрешка, но едно, а не двайсетина, при това разтворени в голяма чаша чай. Такива ми ти работи…
Пред ритуалната зала бях един от първите и останах в колата, наблюдавайки пристигащите. Около пет минути след мен се появи лъскава, току-що измита кола, от която за мое огромно изумление слезе Игор, участъковият на микрорайона, където живееше семейство Руденко. С Игор се познавах отдавна, още откакто започнах да работя при Руденко, той ми харесваше и дори на два пъти пихме с него бира в близкото капанче и си бъбрихме за разни дреболии, така че аз естествено бях забелязал, че дрехите му, макар да не бият на очи, са маркови, но и през ум не ми беше минавало, че този човек кара такава кола. Впрочем колата може и да не беше негова, може просто да я беше взел назаем от някого, за да стигне до ритуалната зала, която се намираше доста далеч от центъра.
Игор ме забеляза, дойде и седна до мен на предната седалка.
— Здрасти — кимнах, — дошъл си да изразиш почит и съболезнования ли?
— Следователката ми нареди да дойда — мрачно отговори той. — Да понаблюдавам. Нали разбираш, смъртта не е естествена. И оперативните работници ще дойдат. Паша, ти знаеш какъв е редът, нали?
Отново кимнах. Колко такива погребения помнех…
— Ще тръгнеш с първата група, с близките.
Учудено погледнах участъковия. При церемонията с прощаването в залата с ковчега канят първо най-близките, с други думи, членовете на семейството, дават им възможност да останат насаме с покойника, да поплачат, а едва по-късно, след десет-петнайсет минути, когато отмине първата вълна от истерии, пускат всички останали и тогава започва същинската гражданска панихида или опелото — според случая. Аз не съм член на семейство Руденко, а за да ме причислят към него, би било нужно много добро желание. Какъв съм им аз? Наемен работник.
— Не е удобно — казах колебливо.
— Разбирам — в гласа на Игор зазвуча неочаквана мекота, — всичко разбирам, Паша, но те моля, направи го. Моля те. Защото аз или оперативните по никой начин не можем, а трябва да има външно око. Непременно. Убиецът е някой от онези, които ще влязат с първата група, с близките. И е много важно да знаем кой къде е застанал, как се е държал, как е гледал, кой с кого си е говорил, кой е плакал, а кой само се е преструвал, че скърби.
Мълчах, вперил очи в арматурното табло.
— Разбери — настойчиво продължи Игор, — първият момент, когато видят отворения ковчег, е най-шокиращият, винаги е така. Повечето са виждали човека само жив и здрав, после го откарва „Бърза помощ“, после им съобщават, че той е умрял, и накрая го виждат вече мъртъв в ковчега. Това е невероятен шок. В такъв момент хората трудно се владеят, почти не разсъждават и много често излизат на показ неща, които те биха искали да скрият. Е? Ще помогнеш ли?