После измислих посещенията на гробищата. Сигурно Мишка се досеща откъде му дойде това, но мълчи. Какво да каже? Че не е нужно да се ходи на гробищата? Само да се опита. Това мен не ме засяга, всички знаят, че аз работя в неделните дни, обаче нека Миша и Валентина да се поразмърдат. За тях е полезно.
Какво нахалство, а? Седнали гълъбчетата, хванали си ръчичките, гледат се в очите. Само това липсваше! В моята къща, с моите пари. Такива неща аз не търпя.
И пак ми хрумва мисълта, че всички думи, производни на „търпя“, стабилно навлязоха в моя вътрешен лексикон. Принуден съм да търпя алкохоличката Валентина и да се преструвам, че нищо не забелязвам, защото освен мен никой не вижда и не знае, че тя пие. Принуден съм да търпя тъпата й дъщеря, тая луда на тема секс кретенка, която гледа похотливо дори Володка, родния си чичо, и която ме е срам да показвам пред хора. Принуден съм да търпя постоянното раздразнение на Ларка заради присъствието на Лена и Костик и нейните безкрайни претенции за красив живот, какъвто аз не й осигурявам, и нейното недоволство от мама, която също съм принуден да търпя и която се опитва да ръководи идейно живота ни и пресича всякакви опити на Ларка да живее „красивичко“ като приятелките си и дамите от нашия кръг. Принуден съм да търпя, да търпя, да търпя… И колкото и да се мъча, не мога да разбера защо. Защо животът ми се подреди така, че съм принуден да търпя всичко това? Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Не разбирам. Всички хора живеят нормално, само аз не успявам.
А сега и това… Любов ще ми въртят тука, под носа ми! Ако Володка тогава не се беше намесил, всичко щеше да бъде различно. И кой да предположи, че ще стане такъв? Втори тате и толкоз. Дори от тате е по-лош. Какво нещо бе, как си проличават гените! Хем до трийсетгодишната си възраст Володка беше нормално момче, никой не беше чувал от него такива приказки. А после сякаш стана друг човек. Нима науката толкова му изкриви мозъка? На двайсет и пет години стана кандидат на науките, на двайсет и девет — доктор, от тези работи на всеки може да му се разхлопа дъската. Какво ти до трийсет, преди двайсетата си година той изобщо си беше пълен глупак, в нашето семейство и за човек не го смятахме. Тоест отначало, като съвсем малък, беше като нас, а когато умря Ваня, всички разбрахме, че нашият Вовка изобщо не е човек, а малко изчадие. Такова изчадие беше, докато не се ожени за Муза. Тя го направи човек. А виж, науката явно го повреди.
Ваня се роди, когато аз бях на единайсет години, Валка — на осем, а Вовка съответно на пет. Когато мама и татко го донесоха от родилния дом, ние с Валка и Володя отначало се уплашихме — толкова беше страшен. Главата му мъничка и някак несъразмерна, очите му дръпнати, носът плосък, езикът му стърчи между устните, шията му къса, пръстите като отсечени — и целият някак дебел. С една дума, тих ужас. Общо взето, ние и тримата нямахме представа как трябва да изглеждат новородените и сметнахме, че сигурно е нормално да изглеждат така. Просто житейската правда се оказа доста различна от онова, което виждахме в мултипликационните и детските филми.
Родителите ни бяха някак потиснати, постоянно си шушукаха, съвещаваха се за нещо тайно от нас, но ние не обръщахме внимание и все се вряхме да гледаме хлапето: беше ни интересно. Когато докараха Валка от родилния дом, аз бях на три години и изобщо не помня този момент. А когато се роди Вовка, бях на шест и много добре си спомням първите си впечатления от новороденото ни братче. Вовка не беше такъв. Но не можех да сравня впечатленията си с тези на Валка, между нея и Вовка също има три години разлика, като между мен и нея, така че и тя не си спомня какъв беше той. Ставаше нещо неразбираемо и загадъчно. Но на нас не ни казваха нищо.
А ние и не се интересувахме много-много. Но с времето започна да ми прави впечатление, че нещата някак не са в ред. Например, спомнях си, че когато тръгнах в първи клас, Вовка беше на годинка и той веднъж влезе в стаята ми и накъса падналата на пода тетрадка по аритметика, а някъде през май, точно преди ваканцията, когато учебната година вече свършваше, той вече тичаше толкова бързо, че с всичка сила се блъсна в мен, както седях до бюрото и си пишех домашното, поради което направих огромно мастилено петно и страшно се ядосах: наложи се спешно да тичам до книжарницата, да купувам нова тетрадка и да преписвам цялото домашно. А малкият Ваня на година и половина, когато Вовка вече тичаше като механична метла, едва започваше да се учи да ходи. Освен това си спомнях, че Вовка ме познаваше, когато беше само на два месеца, добре съм го запомнил, защото идваха гости и всички говореха за това. А Ваня не разпознаваше никого и не се усмихваше на никого нито на два, нито на три, нито на четири месеца. Вовка на пет месеца стискаше дрънкалката толкова силно, че не можех да му я взема, а Ваня и на годинка още не правеше това. И най-важното, което ни смая с Валка: мама никога не разхождаше Ваня заедно с другите майки. Колко пъти на връщане от училище ние виждахме в нашата градинка три-четири майки с колички, които се движеха в стройна редица и нещо разпалено обсъждаха. Спомнях си и как мама разхождаше Вовка точно така, в компания. А сега го разхождаше сама. И се усмихваше съвсем рядко. Почти не се усмихваше.