Най-сетне, след доста дълго време, родителите ни сметнаха, че е време да ни кажат истината. Ваня страдал от болестта на Даун. Никога нямало да бъде като другите деца. И целият ни живот вече щял да бъде различен. Нямало да дадат Ваня на ясли и на детска градина, защото не умее да ходи до тоалетна и да се храни самостоятелно. Но мама и татко трябвало да работят, затова денем за Ванечка щяла да се грижи баба, майката на мама, а всички ние, децата, трябвало да й помагаме и да я слушаме.
Отначало дори не разбрахме в какъв кошмар се превръща животът ни. Всички деца цапат пелените, всички не умеят да се хранят самостоятелно — е, голяма работа, ще мине известно време и ще се научи. Нали Валя се научи, Вовка също и аз имах чувството, че периодите, когато цялото ни жилище беше окичено със съхнещи пелени, бяха продължили съвсем кратко време. Но грешах. Времето минаваше, а нищо не се променяше. Ние все така трябваше да храним Ваня с лъжичка и всичко се изливаше и падаше от устата му — повдигаше ми се, като го гледах как яде. И все така не казваше за гърне и не умееше да го използва, можеше всеки момент да се наака и с изцапаните ританки да седне на килима — тогава онзи, който го видеше пръв, трябваше да го мие, да пере дрехите му и да бърше всички останали следи. От устата му непрекъснато се точеха лиги, а от носа — сополи. Нито аз, нито Валя можехме да поканим приятели вкъщи. От една страна, ни го забраняваха родителите: Ванечка бил много податлив на всякакви инфекции, вкъщи трябвало да има колкото може по-малко външни хора и изобщо не било нужно чужди хора да научават за нашето нещастие. От друга страна, ние разбирахме, че от вида на Ваня, от неговите лиги, сополи и наакани миризливи гащи всеки може да повърне — дори и най-стабилният човек.
Не можехме много да излизаме или да ходим на кино: мама ни правеше строги забележки, че се забавляваме, вместо да помагаме на баба в отглеждането на Ваня. Ваня ни е роден брат, за съжаление много болен, но това не е негова вина и ние трябва да го обичаме и да се грижим за него. И ние усърдно се преструвахме, че го обичаме и се грижим.
Ваня наистина беше много болен, постоянно настиваше и мама ни обясни, че децата с болестта на Даун имат много слаб имунитет и организмът им не може да се съпротивлява на вируси и разни инфекции. Освен това той имаше вроден порок на сърцето — така че трябваше да внимаваме много с Ванечка — в никакъв случай да не му викаме и да не го наказваме. И изобщо да не го разстройваме.
След време баба окончателно се премести у нас, защото й стана трудно да идва толкова рано всеки ден — нали в осем часа вече всички бяхме излезли, кой на работа, кой на училище. Жилището ни се превърна в ад. В едната стая родителите ни, в другата — баба и Ваня, в третата — ние, трите деца. Аз на петнайсет — юначага, който обича да куфее с рок музика, дванайсетгодишната Валка, която си въобразява само женски глупости, и деветгодишният Вовка, когото ние със сестра ми тогава още, нали бяхме малки, не смятахме и за човек. Ние с Валка бяхме страшно ядосани на родителите си и на Ваня (сякаш някой беше виновен за болестта му!) и макар да се преструвахме на грижовни и любящи, насаме изобщо не си подбирахме приказките и наричахме нещата с истинските им имена. Бяхме сигурни, че Вовка нищо не разбира, бяхме свикнали, че като е най-малък, ще си остане малък завинаги.
После аз навърших шестнайсет, после седемнайсет, осемнайсет… Растеше и Валка. Притеснявахме се и се дразнехме един от друг, ужасно ни бяха нужни отделни стаи и поне минимална възможност да се уединим, каквато ние нямахме. Баба продължаваше да живее у нас и Ваня все така се хранеше — макар и самостоятелно, но неспретнато и гадно, от носа му постоянно течаха сополи, той така и не се беше научил да използва тоалетната въпреки всички наши усилия да го научим. Все така често боледуваше и целият апартамент сякаш навеки се бе просмукал с миризмата на лекарства и изпражнения.