Нима съм казал такова нещо? И съм поръчал диск? Забавно. Но момичето няма да ме лъже, я. Очевидно наистина съм го казал. А щом съм го казал, ще изпълнявам. Още повече, че вече отдавна ходя без бастун и изобщо не куцам.
— Добре, хайде да опитаме. Пусни диска. Ще изпълним един смъртоносен номер.
— Защо смъртоносен? — Момичето моментално се напрегна. — Мислите, че съм толкова тромава и постоянно ще ви настъпвам ли?
Пфу, какви ги приказвам, спирачките ми никакви ги няма, забравил съм, че с Дана все пак трябва да си филтрирам приказките, а не да плещя наред, каквото ми хрумне.
— Защото ще бъде потресаваща гледка и всички, които я видят, просто ще умрат. Или от възхищение, или от завист.
— Ама че сте и вие — смутено се усмихна тя. — Какво говорите…
Дискът тръгна, прозвучаха първите акорди, аз картинно се поклоних и застанах в позиция.
Хем, да знаете, много добре се получи, аз останах доволен. Дана нито веднъж не сбърка и в някои стъпки демонстрира дори определено изящество. Все пак тя е рядко пластично момиче.
— Още веднъж? — предложих. — Да преговорим.
— Хайде — с радост се съгласи тя.
Вторият път се получи по-добре. Направихме го още веднъж. Забелязах увереност. След четвъртия път — лекота. Прехвърлих няколко мелодии на диска и избрах танго с по-бързо темпо.
— Ще рискуваме ли?
Тя решително тръсна глава:
— Ами, риск печели, риск губи!
Виж ти, виж ти, нима това е Дана? Тя ли казва това? Къде е онова смачкано, стеснително, плахо момиченце, на което трябваше да вадя думите с ченгел от устата? Къде е онази Дана, която като от огън се страхуваше от всяко ново нещо?
Справихме се и с бързото танго, макар че Дана на два пъти се препъна и леко се запъхтя.
— Още веднъж? — предложи тя, леко задъхана.
— Непременно. Само че първо си поеми дъх. Между другото, я да ти измерим кръвното, та да знаем какво ни е струвало това темпо.
Бързото темпо не ни беше струвало почти нищо, можех дори да не му обърна внимание — пулсът беше само осемдесет и три, докато в състояние на покой е шейсет — шейсет и две. И кръвното беше прилично, почти не се беше покачило.
Вторият път бързото танго мина съвсем гладко и аз си помислих, че е време да посветим членовете на семейството в нашите общи успехи.
— Искаш ли да повикаме родителите ти — да видят как танцуваш?
— Може ли?
— Че защо не? — не разбрах аз.
— Е, нали няма да танцувам сама, и вие ще танцувате. А може да не искате никой, освен мен да ви гледа как танцувате.
Какво беше това? Деликатност? Или своеобразно проектиране на собствената й стеснителност? Съвсем доскоро Дана изпадаше в паника само при мисълта, че някой може да види колко е непохватна. Нима си мисли, че всички хора са такива, че всички се стесняват от себе си? Тук обаче е важно друго: тя разбира, че е постигнала някакъв успех, и иска родителите й да се зарадват. Колко ни бива двамата!
— Нямам нищо против да ме видят как танцувам — разсмях се аз. — Е, какво, викаме ли ги?
— Викаме ги. Сега ще ги доведа.
След две минути в тренажорната тържествено влезе Лариса Анатолиевна, след нея си проправи път грейналото татенце.
— Ще ви донеса столове — засуетих се аз, но татенцето спря с жест моите гостоприемни напъни.
— Няма нужда, ще постоим прави. Хайде, показвайте какво сте постигнали.
— Ама виж, Миша, колко добре изглежда Дана — зачурулика Лариса. — Съвсем друг човек, нали? И талията й се е очертала. Когато е с рокля, ти не виждаш нищо, виж я сега, когато е с трикото…
— Виждам, виждам. Не пречи на хората — промърмори той доволно.
Реших да не рискувам и пуснах по-бавна музика. Резултатът беше страхотен! Без нито една грешка, рязко, отчетливо и същевременно проточено, каквото трябва да е истинското танго. Браво, браво на нас!
Родителите бяха във възторг и силно заръкопляскаха.
— Трябва да повикаме майка ти — заяви Лариса Анатолиевна, — нека и тя види тази красота. Ще повикаме и Валентина, и всички, които са си вкъщи.
Погледнах Дана. Как й се вижда това предложение? Ще се уплаши ли? Ще се притесни ли? Но момичето, въодушевено от неочаквания успех, се съгласи да повтори концертния ни номер за широка публика.
Освен Анна Алексеевна у дома се оказаха Валентина Олеговна и Юля. Подозирах, че и Лена си е вкъщи, но кой знае защо нея не я повикаха. Впрочем на мен ми беше все едно. През изминалите няколко месеца чувствата ми не само бяха загубили силата си, но и почти избледняха. Тоест спомнях си, че някога съм бил влюбен, но нищо повече.