— Защо, кажи защо?
— Юля… Тя ме съжалява, смята, че съм много нещастна, щом не бива да ям нищо вкусно. Носи ми, черпи ме… И аз… ям. Тя толкова ме убеждава…
Спомних си погледа на Юля. Колко злоба имаше в него, колко омраза и завист. Каква кучка, а? Сигурно е искала тя да отиде на приема, надявала се е пак да я вземат, а ето че татенцето в прав текст заяви — никой никъде няма да те вземе, ще отиде Дана. И ето, намерила е начин да попречи на братовчедка си.
— А защо не записваш това в дневника? Пак ли Юля те придумва?
— Не, ами… Тя казва, че никой няма да знае, а от една паста нищо няма да ми стане, но пък какво удоволствие…
— Слушай — уморено се тръшнах на стола аз и притворих очи, — наистина ли тези пасти ти доставят такова удоволствие? Наистина ли те са толкова прекрасни, че по никакъв начин не можеш без тях?
— Не, всъщност… Вече отвикнах от тях, дори не ми се ядат.
— Тогава защо ги ядеш?
— Ами… неудобно ми е, Юля толкова се старае, иска да ми достави радост, грижи се за мен. Носи ми тези пасти в стаята ми — късно вечер или нощем, та никой да не види. Та затова аз…
Ясно. Доброто отзивчиво момиче. Юля се грижела за нея, хайде де. За себе си се грижи тя, за никого другиго.
След тренировката заех позиция в трапезарията с твърдото намерение да дочакам Юля. Добре, че тя влезе след доста време, когато вече се бях поуспокоил и можех да се контролирам. Ако беше дошла десет-петнайсет минути по-рано, сигурно вече щях да съм в затвора за убийство или тежки телесни повреди.
— Здрасти — пропя тя, седна до мен и притисна бедро до моето. — Как върви?
Рязко се отдръпнах и станах.
— Сега ме чуй добре, драга — казах, като я гледах втренчено. — Ако още веднъж науча, че ми пречиш, ако още веднъж се опиташ да накараш Дана да яде каквото не бива, не те чака нищо добро.
— Така ли? — Тя сладко се протегна, изпъчила гърди. — И какво ме чака?
— Ще видиш — заканих се страховито. — Каквото и да става, ще съобщя на вуйчо ти как вредиш на дъщеря му. Не мисля, че това ще му хареса.
— Аз пък ще му кажа, че и ти, и Данка лъжете. Просто ми отмъщавате и ме клеветите. Разбра ли?
— И за какво ти отмъщавам, ако мога да знам?
— Задето не приемам твоето флиртуване с мен. Ти още от първия ден се опитваш да ме имаш, но не ти се отваря парашутът и ми отмъщаваш. Хайде, опитай се да докажеш, че не е така.
— Ами добре — усмихнах се аз. — А Дана за какво ти отмъщава?
— От завист. Завижда ми, че съм толкова елегантна и красива. Тя никога няма да стане такава.
— Определено няма да стане — изрекох бавно. — Такава няма да стане никога. Знаеш ли защо? Защото не се стреми към това. Тя ще стане, каквато ще стане, и ще има своя собствена красота. И изобщо не иска да стане като теб. Защото у теб няма нищо красиво. У теб има само злоба, завист и глупост, затова си грозна.
Юля изхвърча от трапезарията като попарена и хукна по коридора към своята стая, а аз, без да отлагам, почуках на вратата на шефския кабинет.
— Може ли, Михаил Олегович?
— Влизай.
Татенцето се беше разположил във фотьойла и гледаше футбол по телевизията. Нима за да гледаш футбол, ти е нужен цял кабинет?
— Михаил Олегович, дойдох да ви се извиня.
— Какво се е случило? — Той недоволно откъсна очи от екрана.
— Обидих вашата племенница.
— Юлка ли? Интересно, какво й каза?
— Казах й, че е завистлива, злобна и глупава. Освен това й казах, че е грозна. Много ми е неудобно.
— Че защо? Правилно си й казал. Тя си е такава. Дори още по-лоша. И с какво толкова те предизвика?
— Съблазнява Дана с пасти и й пречи да спазва режима.
— Ах, кучката недна!
Той повтори същите думи, които бях казал и аз преди известно време. Веднага ми олекна и реших да отида до край.
— Предупредих я, че ще ви кажа, и тя ме заплаши, че ако ви се оплача, ще заяви, че това е лъжа и аз просто искам да й отмъстя, задето не отвръща на моето ухажване.
— Кучка — констатира татенцето за втори път. — Върви, Павел, не се притеснявай. Нима мислиш, че ще й повярвам? Познавам си племенницата. Познавам и тебе. Върви.
Преди да си тръгна за вкъщи, надникнах при Дана, която седеше над учебниците си.
— Юля няма вече да ти носи пасти.