Но изпитите — и матурата, и кандидатстудентските — свършиха, Дана влезе в желания институт и татенцето отново промени графика ми. Сега ходехме в клуба във вторник и четвъртък следобед, след като Дана се върнеше от лекции, в неделя — сутрин, а през останалите дни работехме вкъщи от шест до осем вечерта. През лятото Дана, въпреки ежедневните двучасови тренировки, не свали нито грам и аз подозирах, че просто е яла забранени неща и е нарушавала режима. Но й е било простено. Без захар главата работи зле, това е общоизвестен факт.
В края на септември се очакваше голямо семейно тържество — Владимир Олегович навършваше четирийсет години. Свирете, фанфари! Дана не спираше да ми надува главата с проблема какво ли е най-добре да подари на любимия си чичо. И не щеш ли, два дни преди юбилея Владимир си изкълчил крака, и то доста сериозно. Сложили му шина и му наредили да лежи или седи, но в никакъв случай да не ходи. Отначало се смяташе, че рожденият ден, който се падаше в неделя, ще се празнува в ресторант, но в петък вечерта, след като Володя се оказал прикован с шина от глезена до бедрото, тържеството бе отменено.
В неделя сутринта закарах Дана на тренировка по спортинг. Тя най-сетне беше купила подаръка и през целия път от клуба към къщи предвкусваше как ще го връчи на чичо си и колко ще се радва той. Тъкмо бяхме прекосили околовръстното, когато звънна мобилният ми телефон.
— Къде сте?
Татенцето. Някак странен глас. Чужд. Приглушен.
— Прекосихме околовръстното. След половин час сме си вкъщи.
— Случи се нещастие. Володя умря. Подготви някак Дана.
Седях като пребит, нямах сили да помръдна. Подготви Дана… А мен кой да ме подготви? Но как така? До снощи той беше жив и почти съвсем здрав, от травма на крака никой не умира, а всичко останало си му беше съвсем наред.
Дана изпадна в такъв шок, че дори не се разплака.
Пред входа ни чакаше Лариса Анатолиевна. Щом Дана слезе от колата, майка й се втурна към нея, прегърна я и я поведе към къщи, без дори да ме погледне. Тоест даде ми да разбера, че нямам работа тук и никой не се нуждае от моето присъствие. Че как иначе. Какъв съм им аз? Наемен работник, домашен персонал. А пък към Владимир Олегович нямам абсолютно никакво отношение. Колкото до Дана, момичето ще мине и без мен — вкъщи е пълно с хора, няма да остане сама.
Бях сигурен, че няма да бъда нужен поне една седмица: какви ти спортни занимания, когато семейството е сполетяно от такова нещастие? И страшно се изненадах, когато на другия ден вечерта по телефона ми се обади участъковият Дорошин.
— Трябва да се видим — помоли кратко той. — Ако може, веднага.
Срещнахме се до станцията на метрото „Чистие прудий“ и седнахме на една от масите покрай булеварда. Дорошин беше цивилен и си взе бира, и аз си позволих една: заради задръстванията не бях рискувал да шофирам и дойдох с метрото.
— Днес беше направена аутопсия — започна Дорошин, като облиза пяната от устните си. — Лоши работи сполетяха клана Руденко, колкото и да е печално. В организма на Владимир Олегович е намерена конска доза силно действащо лекарство за сърце.
— Объркал е дозата ли? — досетих се аз.
— Не, Паша, нагълтал е толкова таблетки, че не може да е грешка. Човек може да изпие вместо една-две таблетки, но не и двайсет и две. Днес следователката започна да разпитва всички членове на семейството поред. Вчера още от сутринта те тръгнали един по един да поздравяват покойника за рождения му ден и да му поднасят подаръците си. Изредили се всички, освен племенницата, която ти си завел на тренировка. Идвали по различно време — кой в осем и нещо, кой в девет, кой в десет. При това в жилището не влязъл никой, освен членовете на семейството. После Владимир Олегович се почувствал зле, жена му извикала „Бърза помощ“, откарали го, но за съжаление, не стигнали до болницата — той починал още по пътя. Но лекарите, докато още се опитвали да го спасят, усетили нещо и звъннали в прокуратурата и на нас. Следователката веднага се мобилизирала — види се, била е в добро, бойно настроение, възбудила дело и хукнала към жилището на покойния да прави обиск. И представи си какво! В кофата за боклук — празна опаковка от лекарство за сърце. Експертът грабнал тази опаковка! И веднага я обработил с прашец. Нито една следа. Нито една. Всичко изтрито. Ха кажи ми сега — може ли човек редовно да вади таблетки от опаковката и да не остави по нея нито една следа? Не може. А и за какво му е на човек с абсолютно здраво сърце да взема тези таблетки? Направо безумие. И то двайсет броя. Между другото, таблетките са на майката на покойния, лекарят й ги предписва вече дълги години.