Павел…
Дори не знам как да започна. „Скъпи Павел“? Сантиментално. „Уважаеми Павел“? Прекалено официално. Просто „Паша“? Някак фамилиарно.
Ще започна с най-важното: Муза знае всичко. Тя знае какво мисля, какво чувствам и какво се готвя да направя. Тя знае, че пиша това писмо, и непременно ще го прочете, когато го завърша. Аз нямам тайни от жена си. Ще я помоля да ти го даде два месеца след смъртта ми.
Никой не ме е убивал. Това е самоубийство. Не спонтанно, под влиянието на момента, а премислено и отдавна запланувано. Спомняш ли си деня, когато ти дойде при мен и заяви, че съм бил любовник на Леночка и баща на детето й? Аз и досега се срамувам от този разговор: бях разсеян и груб, нищо не ти обясних и не те утеших по никакъв начин, но честно казано, не ми беше до това. Същият ден бях научил, че съм смъртно болен. Нямаше никакви симптоми, но едно специално изследване показа еднозначно: аз съм тежко болен и щом болестта навлезе в решаващ стадий, ще започнат тежки главоболия, после разстройство на паметта, после разстройство на мисленето, после смърт. Можеш да си представиш за какво всъщност си мислех, докато ти се опитваше да захванеш с мен битка между двама самци.
Муза беше в командировка и трябваше да чакам завръщането й, за да й разкажа всичко. Нали човек не казва такива неща по телефона… Тогава дълго разговаряхме и взехме решението заедно: щом почувствам, че се започва, ще си отида. Не искам да понасям мъчителна болка и не искам любимата ми жена да търпи до себе си един губещ разума си мъж. Така ще бъде по-добре и по-правилно.
Ти може да си зададеш въпроса: защо именно така? Защо в деня на четирийсетгодишнината си? И защо писмото трябва да се даде именно след два месеца, а не веднага, така че никой да не подозира убийство и да не тормози близките с безкрайни разпити? Аз бих могъл да напиша само едно предсмъртно писмо, но прекалено те уважавам, за да си отида, без да ти обясня нищо и без да се сбогувам. Ти ме избягваше по напълно разбираеми причини, но аз не се сърдя. Това, което правя, може да ти се стори чудовищно и отвратително, ако не разбираш какво ме кара да го правя. Не се опитвам да се оправдая. Много те ценя, благодарен съм ти за Дануска и чувствам вина пред тебе. Ти, разбира се, и така ще научиш всичко, но ми се иска ти да научиш пръв. И то да ти го каже не някой от моите, а да ти го кажа лично аз. Смятай, че това е прощален жест на уважение към тебе.
Аз не обичам роднините си. Не знам дали си го забелязал, но е така. Няма да те товаря с подробности от живота си, а ще кажа само няколко думи, за да разбереш какво е отношението ми към тях. Израснах в семейството като чуждо тяло. Получи се някак така, че в съветско семейство се появи момче, което не разбираше защо не бива да казва истината и защо трябва непременно да лъже. Това момче не искаше да разбере, че съществуват правила на играта, които трябва да се спазват така, че всички да се чувстват удобно. То не искаше да признава съществуването на понятия „така е прието“, „така е редно“, то искаше обяснения: защо е прието именно така и защо именно така е редно. Но никой не му обясняваше, само постоянно му се караха и го наказваха. И то изобщо не разбираше защо постоянно му се карат и го наказват. Започнаха да му говорят, че е безсърдечно, егоистично и злобно, че е подлец и мерзавец и че от него няма да израсне истински човек. И тъй като това го казваха възрастните, които трябва да бъдат уважавани и на които трябва да се вярва, то им вярваше. Живееше с чувството за собствената си непълноценност, вярваше, че е невероятно лошо и че за нищо не го бива. Именно затова то никога не се оправдаваше, когато му се караха, и не се съпротивляваше, когато го наказваха. То вярваше, че е заслужило всичко това, защото е лошо, и че всичко е справедливо.
После момчето порасна и започна да разбира някои неща в този живот. После порасна още повече и разбиранията му се разшириха. Станаха му ясни мотивите за постъпките на неговите родители, брат и сестра. В онзи момент то реши, че зад всичко това стои подлост, корист и лицемерие. И тъй като същите правила, за чието спазване те бяха настоявали, пронизват целия живот наоколо, то реши, че е невъзможно да промени каквото и да било, може само да се нагоди към него.
Нагоди се. И заживя някак. И дори почти се успокои. А после, когато вече беше съвсем голям и дори доктор на науките, той случайно чу как майка му и сестра му си говорят за него.