Юлка пък е съвсем специален случай. Лакоми се за вуйчовите си пари, и то толкова явно, че само слепец не би забелязал. Но в тази къща изглежда всички са слепи, защото освен мен никой друг не смята така, всички вземат демонстративната обич на Юлка към вуйчо й за чиста монета. Ох, колко й се иска да живее богато! И как беснее, задето няма никакъв достъп до парите! Вуйчо й Миша и леля й Лариса я държат строго, не й дават джобни, смятат, че тя вече е голяма и трябва сама да се издържа, че е достатъчно и това, че са дали на нея и майка й безплатен покрив над главите и я хранят, а всичко останало — ако обичаш, сама си го осигурявай. Как ли само не се подмазва Юлка на вуйчо си и леля си, как ли не се опитва да се сближи с тях — надява се да станат по-щедри към нея. Всичко това е съшито с бели конци, но кой знае защо никой нищо не схваща. Впрочем неслучайно казват, че отстрани се вижда по-ясно, а отблизо човек никога нищо не различава. А тъй като нашата Юленка няма парички, не може да обикаля клубове и други интересни места, скучае и от скука крои разни интрижки в къщата, та после да си създаде изкуствени вълнения и с удоволствие да си ги предъвква. (Какви мисли редя, а. Ама и аз съм един учител… Жалко, че моята учителка по литература сега не ме чува — щеше да се зарадва на моя чудесен и богат руски език!) С една дума, че нашата Юленка е специален случай, аз го схванах още през първата седмица от работата си при Руденко и страшно се уплаших, че може да ми създаде неприятности и да ме изхвърлят оттук като мръсно коте, а аз никак не искам да загубя работата си — те плащат щедро, къде другаде бих печелил толкова? Затова реших да опитомя хлапачката, че да не ме забърква в интригите си. Не е трудна работа, трябва само да се съешим два-три пъти, да го направя от сърце, със себеотдаване, а после вече може и да не се напъвам много, просто постоянно да се преструвам, че страшно много се интересувам от нея, и да й намеквам, че с удоволствие бих… само дето обстановката не позволява. С една дума, проверен принцип, никога не ме е подвеждал. Вече почти година успявам да крепя у Юля увереността, че съм влюбен до уши, и тя е напълно доволна, вкарала ме е в списъка на победите си и е повишила самооценката си. Поне през тази година нито веднъж не ме е натопявала в нищо, което всъщност беше целта на занятието. Сега ще се захване с Паша, това са много мускули и тя за нищо на света не би пропуснала такава възможност — съвсем се е изтормозила от безделие, горката, учи в някакъв платен институт (не й стигна мозъкът да влезе в държавен, но за образованието й добрият вуйчо Миша естествено даде пари), не проявява никакъв интерес към ученето, чете съвсем малко, та затова си блъска главата да търси вътрешно жилищни развлечения. А какво по-добро развлечение от това, да насъскаш стария срещу новия любовник на тема ревност? Хем и да наблюдаваш как ще страда Дана, която има такава забавна черта в характера: не обича да й вземат нещата, при това този механизъм се разпростира и върху ситуации, при които някой й отнема вниманието на нейния преподавател. Тъй като общувам с Дана ежедневно и отдавна, в това отношение всичко ми е ясно. Момичето е изкуствено изтръгнато от нормалния живот и е принудено да гради собствен свят, но по силата на обективните обстоятелства той се оказва много тесен, много беден, малък и всяка негова подробност, всеки елемент става ценен като злато, така че да се разделиш с него е все едно да загубиш половин царство. Когато имаш трийсет съученици, загубата на вниманието на един приятел се преживява лесно, защото наоколо има много други хора, има различни възможности за нови връзки. Когато нямаш никого, освен членовете на семейството си и един учител, тогава е съвършено естествено да искаш този учител да се занимава само с теб и да не се пилее по други хора. Аз, глупакът, разбрах това много късно, а когато опитомявах Юлка, нямах и представа, тъкмо затова не можех да предположа колко ще се разстрои Дана, когато схване какво сме направили с братовчедка й. Сега вече няма да допусна такава грешка — първо, жал ми е за Дана, искрено се привързах към нея, тя ми стана нещо като по-малка сестра, и второ, държа на работата си и никак не ми се иска Богдана да се оплаче от мен и да ме уволнят. А, не на мене тия, не съм глупакът, за когото ме мислите, мадмоазел Юлия. Трябва непременно да предупредя и Павел, да не направи глупости и той. За него тази работа може и да не е много ценна, но искам да щадя нервната система на Дана.
Методично складирам в стомаха си деликатесите и с тих шепот въвеждам новия в ситуацията, обяснявам му как е организирано тук домашното обучение на Дана. Павел ме слуша внимателно, с неподправен интерес, дори задава въпроси и аз започвам да чувствам, че в негово лице ще намеря и разбиране, и подкрепа, и приятелство, което никак не е излишно, когато прекарваш целия си работен ден сред странни хора, които не разбираш.