— Лариса Анатолиевна. Е, и разбира се Нина, домашната помощница. Тоест Нина купува продуктите и готви, а какво точно да се купува и готви — това го решава Лариса. За всеки случай имай предвид, че тук се яде по много и все тлъсто, така че ако имаш проблеми с черния дроб или със стомаха…
— А, не, всичко ми е наред.
— Абе, аз да те предупредя…
— Благодаря. Как мислиш, удобно ли е да помоля Лариса Анатолиевна за Дана да се готви отделно? Проблемът трябва да се решава комплексно. С храна като днешната на масата тя никога няма да отслабне, ако ще и да се претрепя от работа.
— Мисля, че е удобно. Та тя й е майка в края на краищата и двамата с мъжа й са те поканили тук именно за да решаваш този проблем. Нали ще помолиш не заради себе си, а заради работата.
Виждам, че Павел се кани да ми зададе поредния си въпрос, но не успява, защото се разнася властният глас на старата Анна Алексеевна:
— Моля за малко внимание! Имам да ви съобщя нещо…
Закъснявам за обяд, но това не ме трогва особено. Мразя тези семейни трапези, тези общи сбирки. Мразя и дома си във вида, в който съществува. Винаги съм искал да живея със своето семейство, с Ларка и децата и наоколо да няма други хора, а се получи така, че вкъщи се озоваха и Валентина с дъщеря си, и майка ми, и Лена със сина си. Не дом, а направо хан. И всеки си има свое мнение, свои желания и всички искат нещо, и на всички нещо им трябва. Дойдоха ми до гуша! Не разбирам как се оставих да ме въвлекат във всичко това… Пак добре, че Володка живее отделно, но майка ми просто бленува и той да се премести у нас. Мога да я разбера — тя е пенсионерка, стои си вкъщи, скучае и колкото повече хора има в жилището, толкова й е по-приятно, винаги има някой, с когото може да размени дума, и освен това, когато всички са пред очите на всички, винаги има какво да обсъди човек и да разкритикува някого. Но за какво ми е на мен цялата тая бъркотия?
Днес трябва да дойде новият треньор на Дана, наредих му да пристигне до два часа, интересно дали е дошъл навреме, или е закъснял? Ако е закъснял още първия път — ще му направя забележка, след втория ще го изгоня и ще търся друг. Няма да търпя неподчинение, разхайтеност и недисциплинираност. Това момче трябва да се хареса на Ларка, знам какви мъже й допадат и той е точно такъв, но пак ще го изгоня, ако нещо не ми допадне на мен, няма да се водя по акъла на Ларка. Много важно какво й харесвало и какво не. Леле, ами че днес е събота, откъде на Садовое колцо такова задръстване? Впрочем, дори е по-добре, нека те приключат с обяда и се разотидат, после ще хапна сам, така дори ще ми е по-спокойно. Докато сме спрели, още веднъж ще звънна на Давид, той се занимава с доставка на оборудване за фитнес клубове, още снощи го предупредих, че днес ще правя голяма покупка, но за всеки случай трябва да проверя дали той си е на мястото. Няма защо да отлагам, Павел трябва вече да е огледал всичко, да е преценил и да е направил списък какво трябва да се купи за заниманията му с Дана, така че ще мога веднага да пратя при Давид човек с кола. Вечерта ще докарат всичко и утре Дана вече ще може да спортува. Че защо да бавя нещата? Щом решението е взето, трябва веднага да се изпълнява. Да, трябва да се обадя и на мебелировчика — нали трябва да подготвим стаята за треньора. Ако Дана не хареса този треньор… Абе, какво от това — щом съм решил, че трябва да спортува, значи ще спортува, само това ми липсваше — да се тревожа какво харесва и какво не харесва дъщеря ми.
Така доникъде няма да стигна. Макар че с ръка на сърцето трябва да си призная, че съм по-спокоен, когато Дана е постоянно вкъщи. Сега животът е един… С една дума, опасен за младежите — току-виж се събрала с лоша компания, после в чудо ще се видим. Но Володка, дяволите да го вземат, не спира да повтаря, че лишаваме детето от възможността за нормална социална адаптация… с една дума, такива страхотии ми втълпи, нали е, видите ли, социален психолог, ловко жонглира с думите, а майка ми, тая стара глупачка, просто се размеква и на всичко му вярва. Не, Володка наистина говори верни неща, ако трябва да съм обективен, и целият ужас е там, че нищо не мога да му възразя, нямам аргументи — до такава степен е прав. А аз не съм прав и не ми е притрябвала неговата истина, но как, как да заявя на глас, че не съм съгласен? Излиза, че не желая щастието на дъщеря си. С една дума, нямам оръжие срещу Володка, а майка ми вечно му приглася. Макар да е глупава, аз я обичам и не искам да я разстройвам, затова съм снизходителен към прищевките й. Нищо такова нямаше да се случи, ако живеехме отделно, ако всеки си седеше в своята ясла и дъвчеше своето сено. Обаче не, нали „семейството трябва да е заедно, рамо до рамо, трябва да бъдем близки, да си помагаме“. Мигар някой спори за това? Разбира се, че е необходимо. Но човек трябва да живее и за себе си. Със собственото си семейство, а не сред някаква огромна тайфа. Но да не искаш да живееш с близките си роднини е срамно и е невъзможно да намериш прилични аргументи защо не искаш да живееш заедно с родната си сестра и старата си майка. Колко хубаво беше, когато живеехме отделно! Аз с Ларка и децата — в дома си, майка ми — в хубав апартамент, тя след смъртта на тате дори завъртя някаква любовна историйка с някакъв дядо от входа. Валя живееше с мъжа си и дъщеря си. Володка — със своята мършава Муза. И всички се чувствахме прекрасно! Канех се да построя къща извън града, вече бях харесал парцел и бях започнал преговори за купуването му, но точно тогава Володка се набърка с инициативата си майка ни да живее с нас. Остарявала вече, трудно й било сама и разни такива. И после, толкова обичала внуците си, искала да ги вижда по-често, а колкото повече остарявала, толкова по-трудно й ставало да пътува до нас през целия град. Какво да възрази човек? Нищо. Пък и нямах нищо против, с удоволствие бях готов да я взема в извънградската къща, точно така казах и на Володка — почакай една година, като я построя, ще взема мама. Леле, как избухна! „Как така — вика — ще строиш?! Къде си решил да прибереш мама? Извън града? На края на света? Какво ще прави тя там? Ще ти пази къщата ли? Тя си има приятелки в Москва, оня дядо от входа, има две гробища, на които ходи, на едното е погребан тате, на другото — Ванечка, най-редовно ги посещава. Обича да ходи на театър, на концерти и как си го представяш това: възрастна жена цял ден сама извън града — нито съседи, нито приятели, никой. Ами ако тръгнеш на курорт? Как ще я оставиш сама на онова затънтено място?“ И аз не намерих какво да му отговоря. А той се разбърза да навива мама, че не бива да се мести с мен извън града, че там направо ще предаде богу дух. И мама взе да му приглася: „Как тъй, сине, да умра ли искаш, целия си живот съм прекарала в Москва, а ти се каниш да ме откъснеш от живота, с който съм свикнала, и да ме затвориш вкъщи“. С една дума, принудих се да купя цял етаж, да направя ремонт и да остана в града. Ларка направо беше бясна цяла година — толкова й се искаше като истинска съпруга на крупен бизнесмен да има собствена къща извън града. И досега не може да ми прости, че заради мама останахме в Москва.