После и Лена… Пак Володка се завайка, а нямах какво да му възразя. После Валентина напусна мъжа си, не се захвана с подялба на апартамента. Нали не можеш да зарежеш родната си сестра и племенницата си на улицата. Та малко по малко се събра цял колхоз хора. И уж всичко е така, както трябва да бъде, по роднински, ама не ми е по сърце. Не го искам. Мразя това положение.
Кой идиот е измислил това правило, че хората трябва да обичат роднините си и да се стремят да бъдат близо до тях? Ето този идиот го мразя най-много. Човек трябва да обича себе си и хората, които обича, а не онези, които трябва да обича. Мразя и онзи идиот, дето е измислил, че да обичаш, означава постоянно да си заедно с хората, които обичаш, и да общуваш с тях. Или този идиот беше един и същ? Да, аз обичам майка си и сестра си Валентина, но не искам да живея с тях!!! Не искам!!! Не искам и да общувам с тях!!! До гуша са ми дошли всички. Мразя ги.
Искам спокойствие. Тишина искам. Ларка, Тарас и Дана да си стоят вкъщи и да не се шляят насам-натам, та да си нямам главоболия. Да се прибирам вечер в тих апартамент, където няма никого, освен тях, да ми се усмихват мълчешком, за да ми показват, че всичко е наред, да ми дават да ям и да ме оставят сам. Никой да не ми говори, за нищо да не ме питат и да не ми мътят главата с приказките си. Разговорите в работата са ми достатъчни, вкъщи искам да помълча и да се отпусна, а не да изпълнявам някакъв безкраен и безсмислен роднинско-семеен дълг. Искам Тарас да се върне от онази тъпа Англия, страхувам се за него, да си учи вкъщи. Как не ми се искаше да го пускам! Но Ларка ми изяде джигера: „Децата на приличните хора задължително учат в Англия, какво ще си помислят, ако нашият син…“ и така нататък. Ама по дяволите Ларка, да си навре собственото мнение в собствения си голям задник, няма тя да ме командва мене, обаче се намеси Володка, вярно, не сам, мисля, че Тарас го беше помолил да поговори с мен — много искаше да учи в чужбина. А срещу аргументите на Володка аз не мога да намеря думи. Езиковата среда, носителите на езика, приучването към самоконтрол и разни такива. Всички ме стиснаха за гушата. Писна ми от тях. По-лесно беше да го направя, отколкото да им обясня, че не ми се ще. Та така се получи, че в собствения ми дом всички живеят, както искат, само аз не. Как става така, бе? Защо? Не мога и не мога да разбера този механизъм, който ми съсипва живота.