Ето че пристигнах. Четири без петнайсет. Точно както бях обещал. Дано вече всички да са се омели от трапезарията, та с Павел да останем сами и да се разберем за всичко.
Да, обаче не. Чувам гласове и разбирам, че те все още са на масата. Да можеше хич да не ги виждам…
— Ето го и Михаил Олегович — тържествено произнася майка ми и на мен по навик ми става неприятно. Откъде са взели хората тази привичка — да наричат съпрузите и децата си на име и бащино, за да подчертаят тяхната значимост и тежест в очите на околните? То си е ясно, че тате винаги е бил за мама просто Олег или дори Олеженка, обаче не, сега тя го нарича само Олег Семьонович и по никакъв друг начин. И мен пред хора ме нарича Михаил Олегович — вероятно за да не би на тези хора дори през ум да им мине, че съм простосмъртен и че за някого, пък дори и за собствената си майка, бих могъл да бъда просто Мишка. Пази ми реномето. Абе, за какво изобщо ми е потрябвало това реноме в собствения ми апартамент и сред собствените ми близки?! Моята репутация е моята работа и моите пари, а как ме наричат вкъщи няма никакво значение.
Сядам мълчаливо на мястото си, до Ларка. Всички са налице, и новият треньор е тук. Това е добре, значи не са забравили да го поканят на масата, не са забравили, че наредих да го нахранят. Само да бяха се опитали да забравят и да не изпълнят нареждането ми…
— Нина! — крещи с цяло гърло Ларка и аз едва се сдържам да не скръцна със зъби: какво гласище, боже! Защо, питам, трябва да се крещи така? Да си беше повдигнала задника, да беше направила две крачки до вратата към кухнята и да беше казала на Нина да сервира, нямаше да се преумори. Откъде у нея тия господарски маниери? Нали беше момиче от обикновено семейство, нормално момиче, вкъщи правеше всичко сама, когато бяхме млади — и переше, и чистеше, и готвеше. Какви гозби въртеше — пръстите си да оближеш и да ги глътнеш заедно с езика! Струва ми се, че само затова се влюбих в нея навремето и я взех за жена. И къде се дяна всичко това сега?
Оглеждам масата. Всички отдавна са се нахранили, купичките с бисквити и бонбони са преполовени, чаят и кафето също са изпити. И защо, питам аз, още седят тук? Сега Нина ще ми донесе обяда, ще започна да се храня, а те какво — в устата ли ще ме гледат? Приятна перспектива. Дефектите на съвместния живот с роднини. Гадост.
Трябва някак да им подскажа да си вървят и да не ми пречат.
— Мамо, защо не отидеш да си полегнеш? — питам дипломатично. Винаги след обяд мама си ляга да подремне час, час и половина.
— Чаках те да се прибереш, за да направя едно съобщение. След като попита, веднага ще го кажа: трябва по-често да ходим на гробищата. Вярно, всички сте заети, но в събота и неделя имате време, така че всяка събота ще ходим при Ванечка, а в неделите — при Олег Семьонович. Да подреждаме гробовете, да подменяме цветята, да мием паметниците. На Ванечка и Олег Семьонович ще им бъде приятно, че не ги забравяме и се грижим за тях.
Останах като гръмнат. Май не само аз, защото физиономиите на всички се изопнаха. Спокойни останаха само Лена, Костик, Артьом и Павел. Е, за Костик е ясно, нали е още малък, той изобщо не разбира за какво става дума. Лена разбира, но това не се отнася за нея, Ванечка и баща ми не са й роднини, тя никога не ги е виждала, Артьом също е външен човек, както и Павел, а всички останали са в шок. Включително и аз.
Какви ги измисля майка ми? От къде на къде? Ваня почина преди двайсет и пет години, от смъртта на тате също мина доста време — почти десет години. Хайде, разбирам, когато през първите девет дена хората ходят на гробищата ежедневно, до четирийсетия ден — веднъж седмично, през първата година — всеки месец, но после? Пет дни в седмицата да работиш, почивните дни да посвещаваш на обслужване паметта на мъртвите — и така чак до края на живота си? Защо? В името на какво?
Но как да възразя? Как може човек да каже на майка си, че не иска да ходи на гробищата при баща си и брат си? Как ще му се обърне езикът? Нима тя сама го е измислила? Или пак Володка се е намесил? Но не, не може да бъде това да е негова идея, та нали тогава и той ще трябва да идва. Значи сама го е измислила. Впрочем, той работи в почивните дни…
— Мамо — продумвам внимателно, — всички тук сме хора работещи, заети, всички планираме за почивните дни работи, които не успяваме да свършим през работната седмица…