— Ау! — Тя ловко се престори, че не е очаквала да види външен мъж, тоест мен. — Извинете, че съм в такъв вид, мислех, че няма никого… Вуйчо Миша, исках да пия сок…
Руденко мълчаливо кимна и цялата му твърде изразителна физиономия говореше, че племенницата трябва бързичко да си изпие сока и да се омита. Аз с делови вид трупах върху поредното хлебче резенчета нежнорозова шунка и не поглеждах момичето. При това не правех никакви усилия, за да не я поглеждам. Благодарение на Артьом, че ме предупреди — инак можеше да се облещя по младите й прелести.
Как мислите, колко време е нужно, за да изпиеш обикновена водна чаша сок? Лично аз го правя на един дъх, особено сутрин, след ставане. Вече бях изял сандвича си и бях изпил кафето, донапълних стомаха си и с късче мек кашкавал, а Юля още стоеше и смучеше от чашата си портокаловия сок. Шефът погледна часовника си и стана.
— Стига сме седели, трябва да се върши работа. Да вървим.
Юля беше застанала така, че беше просто невъзможно да мина покрай нея, без да я докосна. Но аз все пак съм спортист, макар и сакат в момента. Успях да се промъкна.
— Всички ли са ранобудни — попитах аз, след като вече се бях озовал на безопасно разстояние.
— Само аз — отговори той, без да се обръща. — Е, сега и Дана ще става по-рано. Останалите къртят.
— Ами племенницата ви?
— Не знам какво я е прихванало. Обикновено спи до обяд. Предполагам, че е решила да си повърти голия задник пред тебе.
Той внезапно спря, обърна се и ме погледна от упор.
— И през ум да не ти минава — каза тихо и много отчетливо.
— И дума да не става — също тъй отчетливо обещах аз.
И бях напълно искрен. Какво, да не съм враг на себе си? Ти обаче, чичо Миша, не си бил толкова простодушен, колкото изглеждаш на пръв поглед. Всичко знаеш, всичко разбираш, всичко улавяш. Трябва повече да внимавам с теб. Интересно, от какви съображения ми забраняваш да отговарям на закачките на твоята племенница и да се заигравам с нея? Смяташ, че още й е рано да мисли за момчета ли? Как обаче си изтървал Артьом? Или не си го изтървал? Знаеш за Артьом и не искаш в дома ти да се развихрят африкански страсти на ревност и съперничество? А може би все пак не си толкова дебелокож и разбираш как ще реагира на това дъщеря ти?
Стаята ми ме зарадва. Освен това, което бях посочил в списъка, видях много други неща, приятни и полезни. Например завеси, за които, както повечето мъже, естествено не бях се сетил, два фотьойла, малко работно бюро с компютър. Отделно на стола имаше одеяло, възглавница, два комплекта ново, още в опаковките спално бельо и няколко хавлиени кърпи, също новички, с етикетите. Тоест създаваше се впечатление, че тук са се отнесли към мен с пълно уважение. Приятно.
— Дори сте ми сложили компютър — не можах да скрия изумлението си.
— Нали си мъж — сви рамене Руденко. — Сигурно си падаш по разни игрички.
Тук уцели. Можех да играя на „Първата световна“ по цели нощи и имах доста добър рейтинг: бях двайсет и шести сред три хиляди участници. Преди катастрофата играех редовно, което будеше раздразнено недоумение у дамата на сърцето ми, а след катастрофата компютъра вече го нямаше в онзи апартамент, беше заминал заедно със стопанката си за извънградската къща на щастливия годеник, така че след като излязох от болницата, се оказах напълно лишен от любимото си развлечение.
— Е, какво ще кажеш? Трябва ли ти още нещо? — попита той.
— Много благодаря. Струва ми се, че има всичко. Дори повече, отколкото поисках.
— Добре, да вървим, ще ти покажа банята за гости, можеш да я ползваш. После ще се преоблечеш и ще отидеш във фитнеса, Дана вече те чака.
Интересно, откъде знае? Нали не е проверявал къде е в момента дъщеря му.
Точно след три минути, облечен в спортен екип, отворих вратата на съвсем празното до вчера помещение за фитнес. Днес в него имаше всичко необходимо точно според списъка, дори табло и листове кадастрон. Дана седеше като лоена топка на стола, с наведена глава. Предният ден я бях видял облечена в широка роба, а днес тя носеше изопнати трикотажни шорти и тениска, така че можах обективно да оценя полето на предстоящата ми дейност. Това поле ми се видя наистина необятно.
— Добро утро — поздравих с усмивка.
Тя мълчаливо кимна. Тоест питомката ми явно не беше станала по-словоохотлива за една нощ.
— Готова ли си?
Отново мълчаливо кимване. Постарах се да си спомня всичко, на което ме бяха учили тате и всичките ми треньори. Защото самият аз не съм велик педагог, не ме бива в психологията, така че ще трябва да се опирам на чужд опит. Моят първи треньор, бивш затворник каратист, често ми повтаряше: „Никога не карай човека да прави нещо, от което се страхува. Отначало се постарай да направиш така, че той да престане да се страхува. Не бива да притискаш спортиста, трябва да го обучаваш без страх“.