— Ами пастет?
— Не може, той е много мазен и калоричен.
— А черен хляб може ли?
— Може. Само че със зеленчуци. Никакви сандвичи със салам или шунка. Сложи си върху филията резен краставица, отгоре резен домат, отгоре маруля и яж колкото си искаш.
— А просто салам може ли?
— Не е желателно. По-добре шунка или пушено месо. И пак с краставичка или домат и маруля. Нали ти обясних за обмяната, за разпадането на мазнините, за клетъчните процеси. Забрави ли?
— Не съм. А може ли да пия кафе вместо чай?
— Разбира се, пий. Само че без захар. Ако ти е горчиво, може да добавяш малко обезмаслено мляко. Кафе ли обичаш?
— Кръвното ми налягане е ниско, без кафе все ми се спи.
Ниското кръвно налягане е добре, дори прекрасно! В смисъл за натоварванията и пулса. Но на тебе, драга, ти се спи, защото сърцето ти не се справя с тежестта, която са принудени да мъкнат клетите ти крака, и бързо се уморява, а не защото кръвното ти налягане е ниско.
— Я да ти налея — предложих великодушно и налях на Дана кафе от красивия термос. — Кажи ми, какво предпочиташ: да се храниш вкусно, но съвсем малко, или не много вкусно, но пък много?
След кратко мълчание тя отговори:
— Все ми е едно. Не знам.
Точно това е разбираемо за мен. Откъде може тя да знае, след като никога не е опитвала да яде малко или невкусна храна? Хранела се е само вкусно и по много.
— Добре, нека опитаме двата варианта и ти сама ще избереш. Да започнем от невкусното, но пък в неограничени количества, а ако вече съвсем не можеш да понасяш това, ще преминем към вкусното, но по мъничко. Става ли?
Тя сви рамене.
— Както кажете.
Кафето без захар Дана изпи с отвращение, което дори не се опитваше да скрие, но не каза нито дума. Помолих я на обяд да се постарае да спазва правилата за хранене, които се бях опитал да й втълпя сутринта.
— Дори да обядвам заедно с вас, аз няма да ти правя забележки или да те ръководя в присъствието на всички. Но много се надявам, че ти няма да се възползваш от това.
— Нали казахте, че Нина ще готви отделно за мен.
— Да, но от утре. Днес вече няма да успее да ти приготви обяд и вечеря. И не забравяй да пиеш вода — за деня трябва да изпиеш най-малко литър и половина, дори по-добре два.
Дана мълчаливо кимна и се прибра в стаята си „да се занимава със самоподготовка по хуманитарните предмети“, а аз останах да чакам домашната помощница Нина, на която е било наредено да изслуша моите указания и да направи всичко в съответствие с тях. С една дума, в онзи момент смятах, че съм направил всичко, за да се харесам на Дана и най-вече на нейните родители, защото моята работа наистина зависи от момичето, но все пак главно от баща й. Бях невероятно учтив и се постарах да изглеждам компетентен, макар че едва ли някой се досеща какви усилия ми струваше това. Израсъл съм в учителско семейство, но съм живял като обикновено улично момче, което се занимава с изключително мъжки вид спорт, и съм бил като всички мои приятели побойник, дребен хулиган и любител на мръсни вицове. Вярно, мама и тате се опитваха да ми втълпят правилата на добрия тон и да ме научат на интелигентна реч, но безуспешно, в смисъл, че аз научих всичко това и при необходимост можех да се престоря на възпитано момче, но тази наука така и не стана за мен начин на живот и поведение.
Домашната помощница Нина ми се стори точно копие на Дана, само че по-възрастна и десет пъти по-стройна; неразговорлива, без никаква усмивка, тя мълчаливо слушаше моите — ако ми позволите да се изразя така указания и си записваше в дебела тетрадка, без да задава никакви въпроси. В средата, в която живеех преди катастрофата, липсваха домашни помощници и всички мои представи за тази категория домашен персонал се основаваха върху филмите, където възрастни лелки с неизменните си престилки се стараеха да нахранят своите питомци обилно, грижеха се за тях като за собствени деца, бяха в течение на всички техни семейни, че и служебни проблеми, даваха полезни съвети и вечно мърмореха срещу непослушните си господари, ако те например не се хранеха добре или не можеха да намерят вратовръзката за официалния си костюм. Ала по всичко личеше, че нашата Ниночка не беше от тях. Дали не страдаше от излишно любопитство и обич към семейството, в което работеше, или пък господата Руденко бяха подредили нещата така, че никой да не смее да гъкне — не разбрах. По-вероятно ми се виждаше второто обяснение, защото смятах, че любопитството е също толкова естествена женска черта, колкото и стремежът към красота. Както няма жени, които не искат да бъдат красиви, така няма и нелюбопитни жени.