Очерталата се почивка прекарах в „своята“ стая пред компютъра, прегледах си пощата и най-сетне написах писма на всички, на които бях задлъжнял. След като ме бяха лишили от компютър, аз периодично се отбивах в интернет кафене, но за икономия на време отговарях само в най-неотложните случаи, а нали се сещате колко писма се бяха натрупали в пощенската ми кутия, докато съм лежал в болницата. Добре, че не знаех предварително за безкрайната добрина на новите ми господари, инак още днес щях да домъкна тук дисковете с моите игрички и щях да се отдам на любимото си занимание, а така, от скука си оправих и пощата. При възможност да пострелям определено нямаше да ми стигне волята да отговарям на писма.
Обядът мина спокойно и бързо, на масата седяхме само трима: Дана, Юля и аз. Всички възрастни членове на семейството бяха изчезнали някъде. Може би те обядват по-късно?
— Лена заведе Костик на цирк — обясни Юля, — а всички останали отидоха на гробищата при дядо и при Ваня.
Да-да, вчера се спомена нещо такова… А аз не обърнах внимание. При дядо, значи. Е, едната дядова внучка не излиза от дома, това е ясно, ами другата защо си е останала вкъщи? Да не би да не го уважава?
— А ти защо не отиде? — попитах.
— Вуйчо Миша каза да остана да наглеждам Дана. — Юля се позасмя някак неприятно, погледна ме изкосо и добави: — Както и тебе. Нов човек си в къщата, знае ли се.
Стана ми неприятно. Нима приличам на крадец или насилник? И после, нали Нина е тук.
Дана се държа повече от прилично — нито веднъж не направи опит да си сложи в чинията нещо прекалено тлъсто или калорично. Но това не остана скрито за Юля и през цялото време, което прекарахме на масата, тя не преставаше да подхвърля ехидни реплики по адрес на поставената на строга диета своя братовчедка. Аз не се намесвах: все още бях прекарал съвсем малко време в това семейство, за да смея да правя забележки, но като гледах Дана, която беше забила поглед в чинията, и как треперят ножът и вилицата в ръцете й, започнах искрено да съжалявам момичето. На нея, клетата, и без това й е тежък животът и се чувства грозна — защо трябва да се налива масло в огъня и открито да й се подиграват?
В края на краищата не се стърпях.
— Ей, защо пиеш толкова много вода? Цяла бутилка пресуши. Ще се пръснеш, малката — не мирясваше Юля цитирайки текста на една популярна реклама.
— Ти пък си налей и се махай — намесих се аз, като използвах думите от същата реклама.
Последната дума — „махай се“ — подчертах с интонация. Разбира се, това беше грубо, но Юля разбра, прониза ме с негодуващ поглед и млъкна.
Вечерното занимание с Дана започнах със съставен план. Собственият ми опит от спорта ми подсказваше, че на първия етап най-опасно е усещането, че за нищо не те бива. Тогава се отчайваш, губиш всякакъв стимул и бързо зарязваш работата. Не всеки, разбира се — има си такива целеустремени личности, за които трудностите са само предизвикателство, но те са малко и Дана явно не е от тях, в противен случай нямаше толкова бързо да се предаде и да се скрие вкъщи.
Измерих налягането и пулса и записах показателите в талмуда.
— С теб започваме да тренираме тай-чи — заявих бодро. — Застани изправена. Отначало ще се учим да дишаме правилно.
Всъщност това, което бях измислил, беше еклектична смес от гимнастиките ушу, тай-чи и йога, при което бях избрал най-лесните упражнения. Днес Дана непременно трябваше да се справи с тях.
След много кратко време забелязах, че тениската й е мокра от пот. Прекрасно! Точно това ни трябва.
— Умори ли се?
Тя завъртя отрицателно глава.
— Да направим почивка? — предложих.
Дана мълчаливо кимна и излезе от стаята. Аз слисано гледах затворилата се врата и не разбирах какво означава това. И едва когато тя се върна, буквално след две минути, схванах: ходила е до тоалетната. Ама разбира се — водата, която я накарах да пие. Господи, горкото глупаче, търпяло е, вместо да каже. Впрочем защо ли се чудя и аз?
Забравил съм какъв бях на петнайсет години! Ами че аз и на двайсет и пет се стеснявах да кажа на симпатично момиче, че трябва да прескоча до тоалетната, и все измислях някакви прилични причини като „трябва да се обадя по телефона, а тук е шумно“ или търпях до притъмняване в очите. Добре, няма да подлагам безсмислено на изпитание момичешката свенливост, трябва просто да обявявам почивка на всеки половин час и да се правя, че именно така трябва.