— Добре, ще има параван, и автомат за вода ще има — кратко резюмира той и ми подаде плик. — Дръж. Това е авансът. Тук е половината ти месечна заплата.
Е, нещата поолекнаха. Може пък да не е лош човек тоя Руденко, влиза ми в положението, разбира, че не от много розов живот съм се съгласил с такава работа, а щом животът ми не е розов, значи и парите ми са кът.
— Е, и как е тя иначе? — попита татенцето. — Справя ли се?
— Справя се, и то много добре — отговорих бодро. — Разбира се, започнахме с минимални натоварвания, първо трябва да наблюдавам кръвното налягане, пулса й и така нататък. Но браво на Дана, изпълнява всичко, не се оплаква, не хленчи, че е омаломощена. Макар че сигурно здравата се е уморила — нали не е свикнала. Така като я гледам, дори е отвикнала да ходи.
— Да, такава е — заяви неопределено той и аз не разбрах за какво се отнасят думите му: за това, че дъщеря му понася всичко, без да се оплаква, или за това, че е отвикнала да ходи. Но си спестих въпроса, за да избегна евентуални неприятности.
Порозовяла след горещия душ, Дана се върна и ние пред очите на изумения й баща започнахме да нанасяме на листовете първите показатели. През цялото време очаквах Михаил Олегович да попита какво е това и за какво е нужно и се готвех да блесна с педагогическите си умения, но той така и нищо не попита.
Първият ми работен ден завърши. По дяволите, колко дълъг се оказа! Ами че аз никога в живота си не съм работил толкова. Да, тренирал съм себе си и други хора, да, участвал съм в състезания, изявявал съм се в платени боеве в закрити клубове, но работният ми ден никога не е започвал толкова рано, за да завърши толкова късно. Хем днес е неделя, тоест привършихме заниманията по-рано, в делнични дни ще се освобождавам още по-късно. Ами кога ще живея? Кога ще ходя по клубове, ще се запознавам с млади момичета и ще прекарвам известно време с тях, кога ще се виждам с приятели? Кога ще ходя на кино? Е, добре, филми мога да гледам и тук — в стаичката ми има телевизор с всичките му екстри, но останалото — кога? И така всеки ден, без почивни. Как се натресох само! Къде ми беше умът, когато се съгласих? Та нали Руденко още при първата среща ми обрисува всички свои изисквания към работата ми, можех да откажа още тогава, но ми се струваше, че всичко е напълно приемливо. Честно да си кажа, просто не обърнах внимание на това, не помислих и не се опитах да си представя как ще изглежда подобен график в реалния живот. Трябваха ми пари и аз мислех само за тях. А сега, след като получих плика с половината си месечна заплата, започнах да размишлявам за радостите, произтичащи от наличието им, и веднага открих, че нямам никакво време за въпросните радости. Нямам го още от днес, няма да го имам утре — чак докато Дана не отслабне и моят договор не приключи.
„Нищо — мислех си, докато се измъквах с чудесната си количка от кривите улички на Садовое колцо, — има много време до утре, спокойно мога да прескоча до някое и друго местенце, да се видя с познати, да сваля някое сладурче и да си прекарам приятно до средата на нощта. Обаче утре пак трябва да стана в шест часа… Е, какво като не се наспя, по дяволите“.
В разгара на вълнуващите въображението ми мисли до кой клуб да прескоча звънна Нана Ким. Когато чух в слушалката гласа й, изтръпнах: напълно бях забравил за нейното поръчение. През деня нито веднъж не бях си спомнил за него.
— Къде си? — строго попита тя.
— Ами, прибирам се след работа — вяло се отчетох аз.
— От Руденко ли?
— Ами да.
— Успя ли да научиш нещо?
— Засега нищо. Първи ден ми беше, нали разбираш. Никой не си разкрива душата пред мен, за тях съм чужд човек.
Струваше ми се, че говоря напълно убедително, но Нана явно беше на друго мнение.
— Добре, тогава поне ще споделиш впечатленията си. Какво представлява семейството, какви хора са, как живеят, какво ги интересува.
Аз започнах да се съпротивлявам, като се оправдавах че съм уморен и искам да си легна по-рано, защото утре ще ставам в зори… Но Нана Ким не беше от хората, които се предават лесно.
— Всички сме уморени — равнодушно ме пресече тя, — и всички ще ставаме рано, защото всички работим. Аз ще дойда при тебе, за да не губиш време за път. Казвай си адреса.