— Ами оттам, Нана Константиновна, че тя например се стеснява от роднините си, а от мен, външен човек, млад и красив, изобщо не й пука. Ама ни най-мъничко. Готова е да лежи пред мен с голи гърди и само — ще прощаваш — по бикини, обаче се ужасява от мисълта, че някой от роднините й може да влезе и да я види гола. Как ти се струва това, а?
— Ами никак — сви рамене тя, — всичко напълно пасва на схемата. Роднините й сигурно постоянно я тормозят, задето е дебела, тлъста, тромава, непохватна и така нататък. Мислиш ли, че й е приятно да чува това всеки ден? И ето, защитава се. А от тебе не е нужно да се защитава, ти, ако правилно съм разбрала твоя разказ, не си си позволил нито една нетактична забележка във връзка с нейната външност. Нали?
— Мисля, че не. Във всеки случай, стараех се.
— Браво на теб. Виждаш ли, тя дори на теглилката е стъпила със затворени очи и не е пожелала да чуе страшното за нея число, а ти правилно си се сетил и не си казал нищо на глас, за да не я притесниш. И занапред се дръж така. Утре например, ако теглото й е намаляло дори само със сто грама, изиграй бурна радост по този повод и наблегни именно на това — отишли са си цели сто грама, ура! А за абсолютните цифри пак нищо не споменавай. Това е бил тактически правилен ход. Просто се чудя как си се сетил за това. Понякога, Фролов, и тебе те спохождат светли идеи.
— Тоест излиза, че ме хвалиш — уточних аз за всеки случай. — Ту ме наричаш идиот, ту ме хвалиш.
— Това е тактиката на тоягата и моркова, Пашенка. Идеалният начин да се управляват глупчовци като тебе.
— Добре де, щом си толкова умна, посъветвай ме как да се държа, ако утре теглото не е намаляло или дори се е увеличило.
— Първо, винаги можеш да излъжеш. Нали Дана не поглежда теглилката, така че нищо не рискуваш. Щом най-важното е да я стимулираш за правилен начин на живот, не е грехота и да я излъжеш. Второ, можеш да намериш сто и петдесет обяснения, че това не само е нормално, но дори е много добре: че на нетренирания организъм му натежава новото натоварване, сърцето не се справя и се задържа вода, тоест получават се оттоци. Запомни, Паша, ние, жените, не обичаме трудностите, но пък много обичаме положителните емоции. Ако при заниманията с тебе Дана получава само положителни емоции, тя ще издържи всичко и всичко ще изпълни. Лъжи я, обсипвай я с комплименти, нагло я ласкай — всичко, каквото искаш, само и само тя да повярва, че има надежда и ще успее.
— Мислиш ли? — усъмних се аз.
— Ами опитай и ще видиш. И още нещо: престани с твоите игрички в свободното си време.
— А какво да правя? Да чета Кант и Хегел ли, да повишавам културата си? — троснах ехидно.
— Имаш на разположение старата Анна Алексеевна, тъкмо с нея се заеми.
Насмалко не се задавих.
— Тоест искаш да кажеш, че трябва да измъквам информацията, която ти е нужна, от старците и децата?
— Старците и децата са най-добрите източници — безметежно се усмихна Нана. — Те не умеят да пазят тайни, нито своите, нито чуждите. Децата — понеже нямат много ум и хитрост, а старците — поради липса на общуване. Те толкова се радват, когато някой изобщо разговаря с тях, че са готови да ти разправят какво ли не и за кого ли не. Хайде, Пашенка, не се мотай, проявявай инициатива — колкото по-бързо изясниш това, което ме интересува, толкова по-бързо ще те освободя от веригите си. Ето ти задачата за утре: да научиш кога е умрял дядото, кой е този Ванечка и откъде са се взели майката и момченцето. Това е минимумът. Ще ти се обадя утре вечер.
— Е, ама ти… — Направо се задъхах от възмущение. — Какво, ще ми стоиш на главата като някакъв надзирател с камшик ли? Всеки ден ще ми поставяш задачи и ще ми проверяваш домашните, като в училище?
— Ами с тебе — само така, инак ти моментално изпадаш от графика.
Тя гальовно ме чукна с пръст по носа и тръгна към вратата. Не можех да й се сърдя. Първо, Нана Ким беше красива жена, която някога много ми харесваше, а второ, тя за съжаление беше права. С мен трябва само така, инак моментално изхвърчам от коловоза и се издънвам. Познавам си я тази слабост. Но кой знае защо се оказа, че не само аз знам това, но и Нана. За родителите си да не говоря.
Вторият ми трудов ден започна именно така, както ми беше обещал Михаил Олегович: когато точно в седем звъннах на вратата, отвори ми Дана, вече измита, с коса, прибрана в конска опашка, облечена с тениска и шорти. Жалко, защото аз пак не бях успял да закуся вкъщи и честно казано, много разчитах на чаша кафе с нещо за ядене, както вчера. Да, обаче не. Ще трябва да имам предвид, че господин Руденко не си хвърля думите на вятъра и изпълнява стриктно всичко, което е казал. Такава дисциплина някак не беше приета в моята среда, всички ние обичахме да подърдорим, да обещаваме какво ли не и след пет минути напълно забравяхме какво сме казали. Това ми се виждаше нормално и аз искрено смятах, че всички хора се държат именно така и по никакъв друг начин. Разбра се, че съм бил в грешка.